Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (91)

90

Елин и Даниел последват Алмира и влизат в старовремска селска кухня с ръчно направени медни съдове, черги върху измити със сапун подове и долапи в ъгъла. До една чамова маса са седнали Лу Чу и Инди, които ядат сладолед направо от кутията и прелистват стари списания с комикси.

— Чудесно, че дойде — казва Инди, когато вижда Даниел. — Трябва да говориш с Тула. Съвсем се е чалнала, мисля, че пак трябва да почне да си взема лекарството.

— Къде е Сулвейг? — пита той.

— Отиде някъде с колата — отговаря Алмира и изважда лъжица от едно чекмедже.

— Кога е тръгнала? — пита скептично Даниел.

— Веднага след вечеря — промърморва Лу Чу, без да вдига поглед от списанието.

— Значи тук има само някой от охранителната фирма?

— Андерш — отговаря Алмира и сяда на коленете на Лу Чу. — Той беше тук само първата и втората вечер.

— Какво? — пита Даниел възмутено. — Какво казваш? Съвсем сами ли сте?

Алмира свива рамене и започва да яде сладолед.

— Трябва да знам — продължава Даниел.

— Сулвейг би трябвало да се върне — отговаря Инди.

— Но часът е осем, по дяволите! — възмущава се Даниел и изважда телефона си.

Обажда се на фирмата за социални грижи и получава дежурен номер. Когато никой не отговаря на него, той раздразнено оставя съобщение, че фирмата винаги трябва да осигурява квалифициран персонал на място, че има неща, от които не бива да се пести, че носят отговорност.

Докато Даниел говори по телефона, Елин наблюдава момичетата. Алмира яде сладолед, седнала на коленете на едно сладко момиче с източноазиатски черти и кръгло лице, цялото обсипано с акне. Прелиства стар брой на списания „Mad“ и не спира да целува Алмира по врата.

— Алмира — обръща се към нея Елин, — къде мислиш, че се крие Вики?

— Не знам — отговаря тя, като облизва лъжицата си.

— Вики е мъртва, по дяволите! — казва Инди. — Не сте ли чули? Убила е себе си и едно малко момче.

— Мамка му! — избухва Лу Чу и с усмивка сочи към Елин. — Аз те познавам… Ти не си ли нещо като най-голямата богаташка в Швеция?

— Престани — намесва се Даниел.

— По дяволите, кълна се — продължава Лу Чу и барабани по масата, докато изкрещява с цяло гърло: — И аз искам да имам пари!

— Понижи малко тона си.

— Просто я познах — отвръща Лу Чу бързо. — Нали мога да кажа, че я познавам.

— Можеш да кажеш каквото си искаш — успокоява я Даниел.

— Искаме да знаем дали имате някаква представа къде е възнамерявала да се скрие Вики — казва Елин.

— През повечето време тя си стоеше все сама — добавя Даниел. — Но вие си говорехте с нея понякога и не е необходимо да си най-добър приятел с някого, за да знаеш нещо за него… Искам да кажа, знам как се казва бившето ти гадже, Инди.

— Ние пак се събрахме — отвръща тя, като се подсмихва.

— Кога стана това? — интересува се Даниел.

— Обадих му се вчера и се изяснихме — разказва му тя.

— Чудесно! — усмихва се Даниел. — Много се радвам да го чуя.

— Напоследък Вики общуваше само с Миранда — казва Инди.

— И с Каролин — добавя Даниел.

— Защото ходеха на поведенческа терапия заедно — отговаря Инди.

— Коя е Каролин? — пита Елин.

— Една от по-големите ученички — обяснява Даниел. — Ходеше на обучение за справяне с всекидневието заедно с Вики.

— Не мога да проумея кой се е загрижил толкова за нея — повишава тон Алмира. — Та тя е заклала Миранда като прасе.

— Не е сигурно, че е така — опитва се да възрази Елин.

— Не е сигурно ли? — остро повтаря Алмира. — Трябваше да я видиш — беше ужасяващо мъртва, кълна се, всичко беше в кръв…

— Недей да крещиш — прекъсва я Даниел.

— Добре, но какво, по дяволите, да кажем? Да се правим, че нищо не се е случило, така ли? — продължава Инди на висок глас. — Да кажем, че Миранда е жива, че Елисабет е жива…

— Имам предвид само…

— Тебе те нямаше тук, по дяволите! — изкрещява Алмира. — Вики размаза на каша главата на Елисабет с чук, но ти си мислиш, че тя е жива.

— Опитайте се да говорите една по една — настоява Даниел с престорено спокойствие.

Инди вдига ръка като ученичка в час.

— Елисабет беше една проклета наркоманка — казва тя. — Мразя наркоманите и…

Алмира се ухилва:

— Защото майка ти е взела…

— Една по една, Алмира — прекъсва я Даниел и бързо избърсва сълзите от бузите си.

— Пет пари не давам за Елисабет, ако ще да гори в ада, не ми пука — заключава Инди.

— Как можеш да говориш така? — пита Елин.

— Чухме я през нощта — излъгва Лу Чу. — Викаше ли, викаше за помощ, но ние останахме да си лежим в леглата и я слушахме.

— А тя крещеше ли, крещеше — усмихва се Алмира.

Даниел е извърнал лице към стената. В кухнята е станало тихо.

Той стои неподвижно известно време, след това избърсва лице в ръката си и се обръща.

— Разбирате, че е ужасно гадно да правите това — казва след малко.

— Но е забавно — отвръща Алмира.

— Смяташ ли?

— Да.

— А ти, Лу Чу?

Тя свива рамене.

— Не знаеш ли?

— Не.

— Говорили сме за ситуации като тази — казва той.

— Окей… извинявай, беше гадно.

Даниел се опитва да й се усмихне успокоително, но изглежда ужасно печален.

— Къде е Каролин? — пита Елин.

— В стаята си — отговаря Лу Чу.

— Можеш ли да ни заведеш?