Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (90)

89

Настланият с чакъл път се извива през тъмни гори, порутени плевни и старовремски ферми. Там, където пътят свършва, пейзажът се отваря и разкрива боядисани в червено къщи и гладкото море, ширнало се в своята опална безбрежност. Високият прът, около който се танцува на Еньовден^[1], си стои, покрит с кафяви брезови листа и мъртви цветя. Досами пръта се намира голяма дървена къща с красива остъклена веранда към водата. Някога къщата е била смесен магазин, но от няколко години е собственост на частната компания за социални грижи „Оре“.

Колата меко се плъзва между стълбовете на оградата и когато Елин разкопчава предпазния колан, Даниел казва сериозно:

— Трябва да си подготвена, че… тези момичета са имали тежък живот — обяснява той и бутва нагоре очилата си, които са се смъкнали на носа му. — Пробват докъде могат да стигнат и ще те провокират.

— Ще се оправя — обяснява Елин. — И аз някога съм била в пубертета.

— Това е нещо съвсем друго, давам ти дума — казва той. — Не е никак лесно… дори за мен, защото те наистина могат понякога да бъдат ужасни.

— И какво да им отговоря, ако опитат да ме провокират? — пита Елин и среща погледа му.

— Най-доброто е да си честна и ясна…

— Ще го запомня — казва Елин и отваря вратата на колата.

— Чакай, трябва… преди да вляза — спира я Даниел. — Там имат охранител и смятам, че трябва да те придружава през цялото време.

Елин се поусмихва:

— Това не е ли преувеличено?

— Не знам, може би. Искам да кажа, не че смятам, че трябва да се страхуваш, но аз… Всъщност смятам, че не трябва да оставаш насаме с две от ученичките, дори за миг.

— С кои?

Даниел се поколебава, след което отвръща:

— Алмира и едно момиче, което се казва Тула.

— Толкова ли са опасни?

Той вдига ръка.

— Искам само охранителят да е с теб, когато разговаряш с тях.

— Добре.

— Не се тревожи — усмихва се Даниел успокоително. — Всъщност те всички са много мили.

Когато излизат от колата, вдъхват все още прохладния въздух, донесъл полъха на морето.

— Някои от момичетата трябва да знаят какви приятели има Вики — казва Елин.

— Но не е сигурно, че ще искат да споделят.

Пътека, настлана с черен плочник, води покрай стената с фронтона до стълбата към верандата и вратата.

Червените сандали на висок ток на Елин все засядат в мократа трева между камъните. Късно вечерта е, но едно момиче лежи в хамака при големия люляков храст и пуши. Бледото му лице и татуираните му ръце се белеят в мрака.

— Даниел — възкликва момичето с усмивка и захвърля цигарата в тревата.

— Здравей, Алмира. Това е Елин — представя я Даниел.

— Здравей — усмихва се Елин.

Алмира я поглежда, ала не отвръща на усмивката й. Дебелите й черни вежди се събират на черта над големия нос, а бузите й са целите осеяни с черни точки.

— Вики уби жена му — внезапно казва Алмира и поглежда Елин в очите. — И когато Елисабет е била вече мъртва, е убила и Миранда… Не мисля, че ще спре, докато не изтрепе всички ни.

Алмира се качва по стълбите и влиза през външната врата.