Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (8)

7

Централата за спешни случаи в Сундсвал се помещава в триетажна сграда от червени тухли на „Бьорнеборгсгатан“, до парка Бекпаркен. Ясмин обикновено няма никакви проблеми с нощните дежурства, но сега се чувства непривично уморена. Четири сутринта е и часът на вълка^[1] е отминал. Седи със слушалки пред компютъра и духа черното кафе в чашата си. В стаята за почивка разговорът и смеховете продължават. Снощи заглавията на вестниците тръбяха за операторка на спешни повиквания от полицията, която заработвала допълнително с телефонен секс. Оказа се, че била само на административна длъжност в компанията, която продавала такива услуги, но таблоидите го преиначаваха, все едно е приемала разговори от различно естество в централата за спешни случаи.

Ясмин поглежда над монитора навън през прозореца. Все още не е започнало да се развиделява. Един тир преминава с грохот. По-далеч по пътя има улична лампа. Бледото сияние осветява едно широколистно дърво, сиво електрическо табло и отрязък от празния тротоар.

Ясмин оставя чашата кафе и приема входящо обаждане:

— Телефон сто и дванайсет… Какво се е случило?

— Казвам се Даниел Грим, училищен психолог съм в „Биргитагорден“. Току-що ми позвъни една от възпитаничките ни. Прозвуча много сериозно. Трябва да отидете там.

— Можете ли да кажете какво се е случило? — пита Ясмин, докато търси „Биргитагорден“ на компютъра.

— Не зная, обади се едно от момичетата. Не разбрах добре думите й, защото всички наоколо крещяха, а тя през плач говореше, че цялата стая била в кръв.

Ясмин прави знак на колежката си Ингрид Санден, че има нужда от още оператори.

— Вие самият там на място ли сте? — пита Ингрид в слушалката си.

— Не, у дома съм, спях, но едно от момичетата позвъни…

— За „Биргитагорден“, на север от Сунос, ли говорите? — пита Ясмин спокойно.

— Моля ви, побързайте — отвръща той с треперещ глас.

— Изпращаме полиция и линейка до „Биргитагорден“, на север от Сунос — повтаря Ясмин, за да потвърди.

Тя прекъсва разговора и незабавно повиква полиция и линейка. Ингрид продължава да разпитва Даниел:

— „Биргитагорден“ не е ли дом за младежи?

— Да, специален дом за младежи — отвръща той.

— Не би ли трябвало на място да има хора от персонала?

— Да, съпругата ми Елисабет е на дежурство, сега ще й се обадя… не знам какво става, нищо не знам.

— Полицията е на път — отвръща Ингрид успокоително в слушалката и с крайчето на очите си вижда, че синята светлина на първата кола за спешна помощ вече се стрелва по пустата улица.