Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (79)

78

Юна паркира пред бензиностанцията на „Статойл“ в Дингершо на триста и шейсет километра северно от Стокхолм. Денят е слънчев, полъхва свеж ветрец и скъсаните рекламни флагчета плющят. Юна и Диса обядваха заедно във „Вила Шелхаген“, когато му се обади изнервената полицайка Соня Раск от Сундсвал.

Юна влиза в магазина. Мъж с торбички под очите и кепе на „Статойл“ на главата нарежда книги с меки корици на един стелаж. Юна поглежда менюто на светлинното табло и сетне лъскавите наденички, които се търкалят в механичния грил.

— Какво ще обичате? — пита мъжът.

— Makkarakeitto^[1] — отговаря Юна.

— Suomalainen makkarakeitto^[2] — казва Ари Метилайнен с усмивка. — Баба ми готвеше супа от наденички, когато бях малък.

— С гарнитура от ръжен хляб ли?

— Да, но тук продаваме само шведска храна — отвръща Ари и посочва хамбургерите.

— Всъщност не съм дошъл тук, за да ям — от полицията съм.

— Досетих се… Разговарях с ваш колега още през нощта, когато ги видях — обяснява Ари и прави жест към екрана.

— Какво бяхте видели, когато се обадихте? — пита Юна.

— Едно момиче и едно малко момче, тук, от задната страна.

— На екрана ли ги видяхте?

— Да.

— Ясно ли?

— Не, но… свикнал съм да хвърлям по едно око какво става.

— От полицията дойдоха ли тук през нощта?

— Дойде сутринта, Гунарсон му беше името, според него не се виждало нищо и каза, че мога да изтрия записа.

— Обаче вие не сте — отбелязва Юна.

— Как мислите?

— Мисля, че съхранявате записите на външен харддиск.

С усмивка на уста Ари Метилайнен въвежда Юна в миниатюрния офис до склада. Там е опънат разтегаем диван, няколко кенчета „Ред Бул“ се търкалят по пода и кутия от мляко стои на заскрежения прозорец. На един ученически чин с капак е поставен малък преносим компютър, свързан към външен харддиск. Ари Метилайнен сяда на скрибуцащ офисен стол и бързо прелиства измежду файловете, които са сортирани по дата и час.

— Бях чул по радиото, че всички търсят едно момиче и малко момченце, и ето че ги видях тук посред нощ — казва той и кликва върху един видеофайл.

Юна се навежда към зацапания с петна екран. На четири малки квадратчета се вижда бензиностанцията отвън и отвътре. На дигитални часовници бързо се сменят цифрите, които показват часа. Сивите изображения са напълно неподвижни. Ари се забелязва зад щанда. Току прелиства вечерен вестник и разсеяно хапва няколко кръгчета лук.

— Този тир е стоял тук от три часа — разказва Ари и посочва един от филмите. — Но сега бързо потегля…

Една тъмна сянка се движи в кабината на водача.

— Можете ли да увеличите изображението? — пита Юна.

— Почакайте…

Внезапно групичка дървета биват осветени от бяла светлина, когато тирът пали. Сензорите са отчели движение и външните лампи светват.

Ари маркира другия външен филмов запис и задава изображение на цял екран.

— Ето тук се виждат — прошепва той.

Камионът сега се вижда под друг ъгъл. Той се задвижва и бавно тръгва напред. Ари посочва най-долу на екрана, от задната страна на бензиностанцията, където са наредени кофи за боклук и контейнери за рециклиране. Има много сенки и нищо не шуква. Ала изведнъж на черното стъкло към входа на автомивката се забелязва движение и ето че там има някой, слаба човешка фигура, застанала до една стена.

Картината е размазана и трепти на сиви точици. Невъзможно е да се различи лицето или други детайли. Без съмнение обаче това е момиче. До него има още нещо.

— Възможно ли е да се подобри изображението? — пита Юна.

— Чакайте — прошепва Ари.

Камионът завива към изходната бариера. Изведнъж светлината на фаровете влиза във вратата на гаража до фигурката. Стъклото става съвършено бяло за няколко секунди. Цялата задна страна на бензиностанцията е окъпана в светлина.

Юна успява да различи кльощаво момиче и едно дете. Те поглеждат към камиона и после пък става тъмно.

Ари посочва екрана, когато двете фигурки се затичват покрай тъмносивата стена, изчезват в тъмнината и излизат извън кадър.

— Видяхте ли ги? — пита Ари.

— Превъртете — моли го Юна.

Не е необходимо да уточни кои кадри иска да види. Няколко секунди по-късно Ари пуска светлия фрагмент много бавно.

Едва се забелязва, че камионът се движи напред, ала на пресекулки светлината от фаровете минава между дърветата, по фасадата на бензиностанцията и изпълва стъклата с бяло. Лицето на по-малкото дете е сведено надолу и е в сянка. Слабото момиче е босо и сякаш държи найлонови пликове в двете си ръце. Просветва още по-силна светлина и се вижда как момичето бавно вдига ръка.

Юна вижда, че това не са найлонови торби, а бинт, който се е развил. Вижда мокрите превръзки да се люлеят в силната светлина и вече знае със сигурност, че Вики Бенет и Данте Абрахамсон не са се удавили в реката.

Цифровият часовник показва два часа и четиринайсет минути в неделя през нощта.

По един или друг начин двете деца са се измъкнали от колата, прекосили са течението на реката и са се добрали до другия бряг. Сетне са изминали петнайсет мили на юг.

Рошавата коса виси на кичури, които обрамчват лицето на момичето. Тъмните му очи блясват силно и след това картината отново става почти черна.

„Живи са, казва си Юна. И двамата са живи.“