Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (76)

75

Юна запържва до златисто на силен огън два дебели резена телешко филе на чугунен тиган. Завързал е месото и го е подправил с едро смлян черен и зелен пипер. Когато турнедата^[1] са получили кристални корички, той ги премества във фурната, осолява ги и после ги слага върху нарязани картофи. Докато месото се опече, приготвя сос от порто, кориандър, телешки бульон и трюфели.

Със спокойна невъзмутимост в движенията след това налива червено вино от Сен-Емилион в две чаши.

Землист аромат на мерло и каберне совиньон се е разнесъл в кухнята, когато на вратата се позвънява.

Диса стои на прага в шлифер на червени и бели точки. Очите й са големи, а лицето й е мокро от дъжда.

— Юна, мислех да пробвам дали си толкова печен полицай, колкото твърдят.

— Как може да се провери това? — пита той.

— Чрез тест — отвръща Диса. — Намираш ли, че изглеждам както обикновено?

— По-красива си — отговаря Юна.

— Не — усмихва се тя.

— Подстригала си се и си си сложила шнолата от Париж за първи път от година.

— Нещо друго?

Той плъзга погледа си по нейното тясно, почервеняло лице, късо подстриганата в прическа паж коса и слабото тяло.

— С нови обувки си — казва, сочейки високите й токчета.

— „Марк Джейкъбс“… Една идея твърде скъпи за мен.

— Много са елегантни.

— Нищо друго ли не забелязваш?

— Не съм приключил — пояснява той и взема ръцете й в своите, обръща ги и разглежда ноктите й.

Тя не може да сдържи усмивката си, когато Юна промърморва, че тя носи същото червило както когато ходиха на представление в Сьодра Театерн. Внимателно докосва обиците й и среща погледа й, потъва в него и след това се отмества така, че светлината от подовата лампа пада върху лицето й.

— Очите ти — продължава той. — Лявата зеница не се свива от светлината.

— Браво, добро ченге си — казва Диса. — Сложиха ми капки.

— На очен лекар ли си била? — пита той.

— Появила се е пукнатина в стъкловидното тяло, но не е нещо опасно — обяснява Диса и влиза в кухнята.

— Храната скоро ще е готова. Месото трябва само малко да постои.

— Колко хубаво си се подготвил — хвали го Диса.

— Отдавна не сме се виждали — отвръща Юна. — Много се радвам, че дойде.

Мълчаливо вдигат тост и както винаги когато Юна я гледа, тя цялата се загрява и има усещането, че ще заблести. Диса с усилие отмества погледа си от очите му, накланя виното в чашата за бордо, вдъхва аромата и отново отпива от виното.

— Добра температура — отбелязва тя.

Юна поставя месото и картофите върху листа от рукола, босилек и мащерка.

Внимателно налива соса във формата на венец върху чиниите, докато си мисли, че може би е трябвало да поговори с Диса отдавна.

— Как я караш?

— Без теб, искаш да кажеш? По-добре от всякога — клъвва го Диса.

Около масата се възцарява тишина и тя леко слага ръката си върху неговата.

— Извинявай — казва. — Но наистина ти се ядосвам понякога. Когато съм по-лошото си „аз“.

— Коя си сега?

— По-лошото ми „аз“ — казва тя.

Юна отпива глътка от виното.

— Напоследък много мислих за миналото — подзема той.

Диса се усмихва и повдига вежди.

— Напоследък ли? Та ти винаги мислиш за миналото.

— Така ли?

— Да, мислиш… но не говориш за това.

— Не, аз…

Той млъква и светлосивите му очи сякаш се смаляват. Диса усеща как по гърба я полазват тръпки.

— Покани ме на вечеря, защото трябвало да поговорим — казва тя. — Бях решила никога вече да не говоря с теб, но ето че изведнъж се обаждаш… след няколко месеца…

— Да, за да…

— Въобще не те е грижа за мен, Юна.

— Диса… Мисли си каквото щеш за мен — казва той сериозно. — Но искам да знаеш, че ме е грижа… Грижа ме е за теб и непрекъснато си мисля за теб.

— Да — отвръща тя бавно и се изправя, без да среща погледа му.

— Става дума за съвсем други неща, за ужасни неща, които…

Юна стои прав и я гледа как си облича шлифера на точки.

— Довиждане — прошепва тя.

— Диса, имам нужда от теб — чува се да произнася. — Желая те.

Тя се вторачва в него. Лъскавият тъмен бретон стига чак до миглите й.

— Какво каза? — пита тя след малко.

— Искам те, Диса.

— Недей да говориш така — промърморва тя и дърпа ципа на обувките си.

— Имам нужда от теб, имах нужда от теб през цялото време — продължава Юна. — Но не можех да те изложа на риск, не бих могъл да понеса мисълта, че нещо ще ти се случи, ако ние…

— Какво ще ми се случи? — прекъсва го тя.

— Ще изчезнеш — обяснява той простичко и хваща лицето й с две ръце.

— Ти си този, който изчезва — прошепва Диса.

— Аз не се плаша лесно, говоря за истински неща, които…

Тя се повдига на пръсти и го целува лекичко по устата, след това остава съвсем близо в топлината на дъха му. Юна търси устата й, внимателно я целува няколко пъти, докато Диса разтваря устни.

Целуват се бавно, Юна разкопчава шлифера й и го оставя да се свлече на пода.

— Диса — прошепва той, докато милва раменете и гърба й.

Той се притиска към нея, вдъхва копринения й аромат, целува я по ключицата и тънката шия, захапва златната й верижка, целува брадичката й и нейната мека, влажна уста.

Търси топлата й кожа под тънката блуза. Мъничките копчета тик-так се отварят с леко щракане. Зърната й са се втвърдили и коремът й се надига в такт с учестеното й дишане.

Тя го гледа сериозно в очите, дръпва го към спалнята, блузата й е отворена и белите й гърди блестят като лъскав порцелан.

Те спират и търсят устните си. Ръцете му се спускат надолу под талията й, по дупето и под хлъзгавата материя на бикините й.

Диса внимателно се дръпва, усеща как топлината пулсира в скута й и знае, че вече е мокра. Бузите й пламтят в червено и ръцете й треперят, докато разкопчава панталоните му.