Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (62)

61

Елин Франк си взема душ след парната баня, после отива по лъскавия каменен под до голямото огледало пред двойния умивалник, където се избърсва с топла хавлиена кърпа. Кожата й е все още гореща и влажна, когато облича черното кимоно, подарено й от Як в годината, когато се разделиха.

Излиза от банята, прекосява светлите стаи с бял паркет и отива в спалнята.

На двойното легло вече е сложила лъскава рокля в бакърен цвят на „Карен Милън“ и златни бикини на „Долче & Габана“.

Закача кимоното, парфюмира се с „Ла Перла“, изчаква един момент, след което се облича.

Когато влиза в големия салон, тя вижда, че съветникът й Роберт бързо скрива телефона зад гърба си. У нея незабавно отново нахлува мъчителна тревога, усеща в корема си тежка топка от мрак.

— Какво има? — пита тя.

Момчешката фланелка на квадратчета с къс ръкав се е измъкнала от белите дънки и кръглото му коремче се е оголило.

— Фотографът от френския „Вог“ закъснява с десет минути — казва Роберт, като избягва погледа й.

— Нямах време да прегледам новините — отвръща тя в опит да звучи безгрижно. — Знаеш ли дали полицията вече е заловила Вики?

През последните дни тя не се осмеляваше нито да слуша новините, нито да чете вестниците. Налага й се да взема едно хапче, за да може да заспи в десет часа, и още едно, за да заспи повторно в три.

— Чул ли си нещо за това? — повтаря въпроса си едва чуто.

Роберт се почесва по късо подстриганата коса.

— Елин, наистина не искам да се тревожиш.

— Не се тревожа, но това…

— Никой няма да те намеси в тази история.

— Няма нищо лошо човек да бъде информиран — небрежно подхвърля Елин.

— Нямаш нищо общо — упорства асистентът й.

Тя отново е възвърнала самообладанието си и му отправя хладна усмивка:

— Трябва ли да ти се ядосам?

Той поклаща глава и придърпва фланелката си така, че пак да скрие корема му.

— Чух края на емисията новини по радиото на път насам — отговаря той. — Явно са открили откраднатата кола във водата, потънала в една река… и предстои да започнат да търсят с гмуркачи, струва ми се.

Елин бързо отново извръща лицето си. Устните й треперят и сърцето й бие, все едно ще се пръсне.

— Не звучи добре — казва тя с празен глас.

— Да включа ли телевизора?

— Не, няма нужда — прошепва Елин.

— Разбира се, ще е много тъжно, ако се окаже, че са се удавили.

— Не бъди арогантен — отбелязва Елин.

Тя трябва да преглътне. Усеща болка в гърлото, прокашля се слабо и свежда поглед към дланите си.