Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (59)

58

Юна спира там, където мостът и земята се срещат, оставя колата с отворена врата, пристъпва напред и обхожда с поглед тревистия склон. От малкия пясъчен плаж закотвен понтон се простира право в струящите води на реката.

Вятърът разтваря сакото му, а под тъмносивата риза се очертават мускулите му.

Продължава да върви по края на пътя и усеща изпаренията от топлата зеленина, уханието на трева и сладостта на теснолистната върбовка.

Юна спира, навежда се и изважда малко стъклено кубче измежду растенията, слага го на дланта си и пак поглежда надолу към водата.

— Ето тук са излезли извън пътя — казва, като сочи посоката.

Единият от полицаите отива до плажната ивица, следва указаната посока и поклаща глава.

— Няма никакви следи, нищо — провиква се в отговор той.

— Мисля, че съм прав — настоява Юна.

— Никога няма да разберем — твърде много е валяло — обажда се другият полицай.

— Но не е валяло под водата — възразява Юна.

Той излиза от пътя и с големи крачки се запътва към брега. Подминава полицая и продължава чак до водата. Следва реката обратно на течението и само след няколко метра забелязва следите от автомобилни гуми по дъното. Успоредните отпечатъци по пясъчното дъно изчезват долу в черната вода.

— Виждаш ли нещо? — провиква се полицаят.

— Да — отговаря Юна, като влиза в реката.

Хладната вода тече около краката му, меко го дърпа настрана. Продължава да върви с широки крачки. Трудно е да види нещо през блестящата, плъзгаща се водна повърхност. Дълги растения се извиват, олюлявайки се. Течението носи мехурчета и прах.

Полицаят влиза след него в реката, като ругае под нос.

Юна долавя очертанията на тъмно образувание на десетина метра разстояние.

— Ще се обадя да извикам гмуркачи — казва полицаят.

Юна бързо съблича сакото си, подава го на полицая и продължава да върви навътре в реката.

— Какво правиш?

— Трябва да разбера дали са мъртви — отвръща той, като подава на полицая служебното си оръжие.

Водата е студена и течението дърпа все по-тежките му панталони. Студени тръпки се множат по краката и долната част на гърба му.

— В реката има дървесни трупи — провиква се другият полицай. — Не можеш да плуваш тук.

Юна крачи навътре, дъното се спуска рязко надолу и когато водата стига до кръста му, той плавно се гмурва. Чува грохот в ушите си, когато слуховите му канали се изпълват с вода. Усеща студа с отворените си очи. Водата е прорязана от слънчеви отблясъци. Разбъркана кал се носи в различните водовъртежи.

Рита с крака, плъзва се по-дълбоко и изведнъж съзира колата. Тя стои по-нататък, встрани от следите от гуми. Течението е отнесло превозното средство към талвега.

Червената ламарина блещука. Предното стъкло и двата прозореца вдясно напълно липсват и водата тече през купето.

Юна доплува по-близо и се опитва да пропъди от ума си мисълта за гледката, която го очаква. Просто трябва да изостри вниманието си и да се опита да регистрира колкото се може повече за секундите, които може да остане, ала мозъкът му все пак успява да нарисува картини на момичето на предната седалка, с предпазния колан диагонално през тялото. Протегнати напред ръце, зееща уста, коса, която се извива и се преплита пред лицето.

Сърцето му сега бие по-силно. Тук долу е усойно. Здрач и оглушителна тишина.

Приближава се към задната врата на автомобила с избития прозорец и се хваща за рамката. Мощта на реката тегли тялото му встрани. Чува се металическо пращене и той изпуска хвата, когато колата се плъзва заедно с течението няколко метра. Нагоре изплува тиня и му е трудно да вижда. Прави няколко загребвания. Облакът от тиня става по-рехав и все по-прозирен.

Над него, може би три метра отгоре, се намира другият свят, облян от слънчева светлина.

Просмукан от вода дънер се плъзга точно под повърхността на водата като тежък снаряд.

Дробовете му вече започват да го болят, да се свиват в празни спазми. Водното течение тук долу е много силно.

Юна отново се вкопчва в празното отверстие на прозореца и вижда, че от ръката му се разлива кръв. Снишава тялото си така, че да е на едно равнище с вратата на колата, и се опитва да надзърне вътре. Пред лицето му се движат прашинки, водорасли и пулсиращи растения.

Колата е празна. Там няма никой, нито момиче, нито дете.

Предното стъкло липсва, чистачките висят отпуснати. Възможно е телата да са били отнесени през отверстието и водата да ги търкаля по речното дъно.

Той успява с поглед да обходи мястото непосредствено около колата. Няма нещо, в което биха могли да се заклещят телата на децата. Скалите са заоблени, а водните растения твърде тънки.

Дробовете му вече крещят за кислород, но той знае, че всъщност винаги има още време.

Тялото ще трябва да се научи да чака.

Докато караше военна служба, на няколко пъти му се бе наложило да плува дванайсет километра със сигналното знаменце, без оборудване се е измъквал от подводница с авариен балон, плувал е под леда на Финския залив.

Може да издържи без кислород още няколко секунди.

С мощни загребвания плува около колата и изучава заравнения пейзаж. Водата го дърпа напред като мощен вятър. Сенки, хвърляни от преминаващи дънери, проблясват бързо над дъното.

Вики е излязла от пътя, продължила е да кара към брега под поройния дъжд и се е спуснала във водата. Прозорците са били вече избити след сблъсъка със светофара и колата се е напълнила с вода незабавно, продължила е напред и е спряла под водата.

Ала къде са телата?

Трябва да се опита да намери децата.

Пет метра по-нататък открива нещо блестящо на дъното, чифт очила, които се търкалят все по-далеч от колата, към по-дълбоки и бързоструйни води. Би трябвало да се върне към повърхността, но си помисля, че може би ще издържи още мъничко. Пред очите му просветва, когато плува напред, протяга ръка и улавя очилата точно когато един вихър ги повдига от дъното. Обръща се, рита енергично и заплува нагоре. Пред очите му проблясват ярки петна. Няма време да се огледа, трябва да диша, за да не изпадне в безсъзнание. Излиза на повърхността, поема си дълбоко въздух и тъкмо успява да види дънера, преди да го удари в рамото. Болката е толкова силна, че изревава. Ябълката на рамото се изважда от ямката от силния сблъсък. Юна отново се озовава под водата. В ушите си чува звън като по време на литургия. Над него слънцето блести ярко с начупени лъчи.