Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (54)

53

Часът е вече четири и половина, когато Юна шофира през Тумба, където някога бе разследвал тройно убийство в един от жилищните блокове.

На седалката до него лежи списъкът с различните адреси, на които е пребивавала Вики Бенет през годините. Последният е „Биргитагорден“, а първият — „Страндвеген“ 47.

Трябва да е говорила с някого от всички тези хора, при които е живяла. Трябва да се е доверила, да е споменала дали има приятели някъде.

Единственото, което Елин Франк каза за Вики, бе, че е мила и сладка.

„Мила и сладка“ — мисли си Юна.

За заможното семейство Франк Вики е била едно дете в трудно положение, дете, което има нужда от помощ, от някого, който да покаже съчувствие.

Ставало е дума за благотворителност.

Ала за Вики Елин е била първата майка след нейната собствена.

Животът на „Страндвеген“ навярно се е сторил на Вики такъв, сякаш е била попаднала на друга планета. Била е на топло, хранела се е редовно. Спяла е в легло и е носела хубави дрехи. Времето, прекарано при Елин и Як, навярно е запазило за нея особен блясък в продължение на много години.

Юна дава мигач и се престроява в лявото платно.

Разгледал е списъка и е решил този път да започне от края. Преди „Биргитагорден“ тя се е намирала в дома за малолетни „Юнгбакен“, а преди това — при семейство Арнандер-Юансон в Катринехолм.

Пред очите му отново изниква гледката как Иглата и Фрипе със сила отмахват дланите на Миранда от лицето й. Бяха се борили с вкочанените ръце на трупа. Мъртвата се бе съпротивлявала, сякаш се бе срамувала някой да я види.

Ала лицето й бе спокойно и бяло като седеф.

Според Иглата е седяла загърната в одеялото, когато е била ударена с голям камък. Шест или седем пъти, ако Юна бе разтълкувал правилно петната от кръв.

След което е била вдигната и дланите й са били поставени на лицето й.

Последното, което е видяла приживе, е бил убиецът.

Юна намалява скоростта, докато кара през една по-стара вилна зона, и паркира до нисък плет от разцъфтял храстовиден очиболец.

Излиза от колата и отива до голяма дървена пощенска кутия с месингова табела, на която пише: Арнандер-Юансон. Иззад къщата се появява жена с кофа червени ябълки в ръката. Явно има проблеми с хълбоците си и устните й току се обтягат от болката. Жената е с яко телосложение, големи гърди и дебели мишници.

— Тъкмо го изпуснахте — казва жената, когато съзира Юна.

— Такъв ми е късметът — шегува се той.

— Трябваше да отиде до склада… Някакъв проблем с товарителниците.

— За кого говорим? — пита Юна с усмивка.

Тя оставя кофата.

— Помислих си, че вие сте този, дето щеше да идва за оглед на конвейера.

— Колко струва?

— Седем хиляди, чисто нов — отговаря тя и млъква.

Жената поглажда с ръка крачола си и го поглежда.

— От полицията съм и трябва да ви задам няколко въпроса.

— За какво? — пита тя с немощен глас.

— За Вики Бенет, която е живяла тук… преди почти година.

Жената кимва с тъжно лице, посочва вратата, след което самата тя влиза вътре. Юна я следва в една кухня с маса от борово дърво и плетена на една кука покривка. Перденца на цветчета се кипрят пред прозорците, които гледат към овощната градина на къщата. Тревата е прясно окосена, сливови дръвчета и храсти цариградско грозде служат за ограда към най-близкия съсед. Малък светлосин плувен басейн е ограден с дървена оградка. Играчки за басейн се носят във водата до преливника вдясно.

— Вики е избягала — съобщава направо Юна.

— Прочетох за това — прошепва жената и оставя кофата с ябълките на умивалника.

— Къде мислите, че се крие?

— Нямам представа.

— Разказвала ли ви е за приятели, за момчета…

— Вики всъщност не живееше тук — казва жената.

— Поради каква причина?

— Не се получи — казва тя и се обръща.

Жената напълва каната за кафе с вода, след което отсипва вода в кафеварката и спира.

— Гостоприемството изисква да почерпиш с кафе — казва тя немощно.

Юна поглежда през прозореца и вижда две руси момчета да си играят на карате в овощната градина. И двете са слаби и загорели от слънцето, обути са в големи бански шорти. Играта е някак твърде дива, твърде сурова, но въпреки това те не спират да се заливат от смях.

— Вие приемате деца и младежи във вашето семейство, нали?

— Дъщеря ни е на деветнайсет, така че… правим го вече от няколко години.

— За колко време обикновено остават децата?

— Различно… Понякога ту идват, ту си отиват — отговаря тя и се обръща към Юна: — Много от тях идват от разбити семейства.

— Трудно ли е?

— Не, не е… Е, ясно е, че възникват конфликти, но всъщност важното е просто да определиш ясни правила.

Едно от момчетата прави подскок, придружен с ритник, и цопва в басейна. Другото замахва няколко пъти във въздуха, след което скача в басейна със салто.

— Обаче Вики е останала само две седмици — казва Юна и поглежда жената. Тя избягва погледа му и лекичко се почесва под мишниците.

— Имаме две момчета — казва тя неопределено. — От две години са при нас… братя са… Надявахме се, че ще се сприятелят с Вики, но уви, наложи се да прекратим подкрепата си за нея.

— Какво се случи?

— Нищо… Всъщност искам да кажа… Не беше виновна тя, никой не беше виновен, че ни дойде в повече, ние сме едно обикновено семейство и чисто и просто не ни стигнаха силите.

— Но Вики… проблеми ли е създавала, трудно ли е било да се справите с нея?

— Не — отговаря със слаб глас домакинята. — Беше…

Жената млъква.

— Какво щяхте да кажете? Какво се случи?

— Нищо.

— Та вие имате опит — настоява Юна. — Как сте могли да се откажете само след две седмици?

— Стана каквото стана.

— Но аз мисля, че нещо се е случило — сериозно отвръща Юна.

— Не, просто не ни стигнаха силите.

— Все пак мисля, че нещо се е случило — повтаря той със същия мек глас.

— Накъде биете? — пита тя смутено.

— Ако обичате, разкажете какво се е случило.

По бузите й избива руменина, която плъзва по неравната кожа по шията, надолу между гърдите й.

— Имахме посещение — прошепва жената, като гледа пода.

— От кого?

Тя поклаща глава. Юна й подава бележник и химикалка. По бузите й потичат сълзи. Тя го поглежда, после взема бележника и химикалката и написва нещо.