Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (47)

46

Шведската църква е осигурила на Пиа Абрахамсон временно жилище в голяма дървена къща във вилната част на Сундсвал. Апартаментът е просторен и красив, обзаведен с класически мебели на Карл Малмстен и Бруно Матсон. Църковните настоятели, които й пазаруват храна, неколкократно са настоявали да поговори с някой от свещениците, ала Пиа не може да събере сили за това.

Шофира наетата кола през целия ден, по същия път, покрай малките селища, из Индал и нагоре по пътищата през гората.

Няколко пъти срещна полицаи, които я посъветваха да се прибере у дома.

Сега лежи облечена в леглото и гледа втренчено в мрака. Не е мигнала, откакто Данте изчезна. Телефонът иззвънява. Пресяга се да го вземе, после се вторачва в него и изключва звука. Обаждат се родителите й. Не спират да звънят. Пиа зяпа в мрака в чуждия апартамент.

В главата й през цялото време звучи плачът на Данте. Уплашен е и търси майка си, моли да го пуснат да се прибере при мама.

Тя трябва да стане.

Пиа си взема якето и отваря външната врата. Усеща в устата си вкус на кръв, когато отново сяда в колата под наем и я подкарва. Трябва да намери Данте. Ами ако седи в някоя канавка край пътя? Може би се е скрил под парче картон. Момичето може би просто го е оставило някъде?

Пътищата са тъмни и пусти. Изглежда почти всички спят. Тя се опитва да надзърне в черната мъгла отвъд фаровете.

Отива до мястото, където бе откраднат автомобилът й, остава да седи с разтреперани ръце на волана, после обръща колата и тръгва обратно. Минава през малкото селище Индал, където се предполага, че е изчезнала колата с Данте. Бавно преминава покрай една предучилищна занималня, поема наслуки по „Сулгордсвеген“, след което продължава покрай тъмните къщи.

Нещо мърда под един батут, което я подтиква да спре рязко и да излезе от колата. Препъвайки се, влиза в един двор през нисък розов плет, който издира краката й, продължава да върви до батута и вижда, че една тлъста котка се крие в мрака.

Обръща се към тухлената постройка и се взира в спуснатите завеси, а сърцето й бие до пръсване.

— Данте? — извиква. — Данте? Мама е! Къде си?

Гласът й е дрезгав и тъжен. В къщата светват лампи. Пиа прекосява поляната до следващата къща и позвънява на вратата, блъска по нея, след което продължава към една барака.

— Данте! — провиква се с цяло гърло.

Върви покрай къщите по „Сулгордсвеген“ и вика сина си, блъска с ръце по затворени врати на гаражи, отваря вратите на къщички за игра, проправя си път през бодливи живи плетове, пред един ров и отново излиза на „Индалсвеген“.

Една кола спира със свистене на гуми, тя отстъпва крачка назад и се строполява. Взира се в униформената полицайка, която бърза към нея.

— Добре ли сте?

Полицайката с голям нос и две руси плитки помага на Пиа, която я гледа с безумен поглед.

— Намерихте ли го? — пита Пиа.

Идва и другият полицай и казва, че ще я закарат у дома.

— Данте се страхува от тъмното — обяснява тя и чува колко хриптящо звучи гласът й. — Аз съм майка му, но не бях търпелива с него, карах го да се върне в креватчето си, когато идваше при мен. Стоеше там по пижамка и ми казваше, че го е страх, но аз…

— Къде оставихте колата? — пита жената и хваща Пиа под мишница.

— Пуснете ме! — изкрещява Пиа и се отскубва. — Трябва да го намеря!

Тя удря полицайката по лицето и се разкрещява, когато я надвиват и притискат към асфалта. Бори се, за да се освободи, но те издърпват ръцете й зад гърба и я държат неподвижно. Пиа усеща как брадичката й силно се одира в асфалта и се разревава безпомощно като дете.