Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (37)

36

След сеанса Флура се сбогува с гостите си с няколко думи. Знае, че хората обикновено искат да останат насаме със спомените и фантазиите си.

Тя бавно обикаля стаята, духва чаените свещи и подрежда столовете. Все още усеща тялото си изпълнено със задоволство, че всичко е минало като по вода.

В преддверието е сложила малко ковчеже, където гостите са оставили пари. Преброява ги и вижда, че не стигат, за да върне сумата, която е взела назаем от Евиния плик. Следващата седмица ще проведе нова спиритическа вечер и това е последният й шанс да събере парите, без да бъде разкрита.

Публикувала бе обява във „Феномен“, но въпреки това дойдоха прекалено малко хора. Започнала е да се буди нощем, да гледа втренчено в мрака със сухи очи и да се чуди какво да предприеме. Ева обикновено плаща сметките в края на месеца. Тогава ще забележи, че липсват пари.

Когато излиза на улицата, дъждът вече е спрял. Небето е черно. Отблясъците на уличните светлини и неоновите табели светят по мокрия асфалт. Флура заключва вратата и пуска ключа в пощенската кутия на антикварния магазин „Карлен“.

Тъкмо когато сваля картонената табела и я мушва в чантата си, жената забелязва, че някой стои в съседния вход. Това е младият мъж от сеанса. Той пристъпва към нея и се усмихва извинително.

— Здравей, питах се… мога ли да те поканя да изпием по чаша вино някъде?

— Няма да може — отговаря тя с инстинктивна срамежливост.

— Беше наистина фантастична — продължава непознатият.

Флура не знае какво да каже, усеща, че под погледа му се изчервява все повече и повече.

— Просто ще пътувам за Париж — излъгва тя.

— Няма ли време да ти задам няколко въпроса?

Сега разбира, че той сигурно е журналист от някой от вестниците, с които се е опитала да се свърже.

— Заминавам утре рано сутринта — отвръща тя.

— Отдели ми половин час — ще можеш ли?

Докато бързешком прекосяват улицата, за да отидат до най-близкото бистро, младият мъж й разказва, че името му е Юлиан Борг и пише за списанието „Близки срещи“.

Няколко минути по-късно Флура седи срещу него на маса, постлана с бяла хартиена покривка. Предпазливо отпива от червеното вино. В устата й се смесват сладко и кисело, по тялото й се разлива горещина. Юлиан Борг си хапва салата „Цезар“ и наблюдава Флура с любопитство.

— Как започна всичко? — пита той. — Винаги ли си виждала духове?

— Когато бях малка, си мислех, че всички ги виждат, не го възприемах като нещо странно — казва тя и се изчервява заради лекотата, с която ръси лъжи.

— Какво виждаше?

— Че при нас живеят хора, които не познавах… Мислех си просто, че това са самотни хора… И понякога в стаята ми влизаше едно дете, с което се опитвах да си играя…

— Разказа ли за това на родителите си?

— Много бързо се научих да си мълча — отвръща Флура и отново отпива от виното. — Всъщност едва сега осъзнах, че много хора имат нужда от духовете, макар да не могат да ги видят… и духовете имат нужда от хората. Най-сетне открих своята мисия… Аз съм посредник и им помагам да се срещат.

Тя се оставя да почине няколко секунди в топлия поглед на Юлиан Борг.

Всъщност всичко започна, когато Флура загуби работата си като санитарка. Виждаше все по-рядко и по-рядко старите си колеги и след една година бе загубила всякаква връзка с приятелите си. Когато срокът, в който й се полагаше обезщетение, изтече и помощите за безработни секнаха, Флура се видя принудена да се върне при Ева и Ханс-Гунар.

Чрез Бюрото по заетостта тръгна на курс по ноктопластика и се запозна с една от другите участнички, Ядранка от Словакия. Ядранка имаше периоди, през които изпадаше в депресия, но през месеците, когато се чувстваше добре, обикновено си изкарваше хубави пари, като приемаше разговори чрез една страница в интернет с названието „Гореща линия за Таро“.

Започнаха да общуват и Ядранка заведе Флура на голям сеанс при „Търсачите на истината“. След това обсъждаха как нещата биха могли да се направят далеч по-добре и само след няколко месеца бяха намерили подземното помещение на „Упландсгатан“. След два сеанса депресията на приятелката й се влоши и тя бе изпратена в клиника на юг от Стокхолм. Ала Флура продължи да провежда сеанси самостоятелно.

Зае от библиотеката литература, посветена на изцеление, минали животи, аури и астрални тела. Прочете за сестрите Фокс, за шкафове с огледала и Ури Гелер, ала най-много научи от усилията на скептика Джеймс Ранди да разобличи блъфовете и триковете, които използват медиумите.

Флура никога не е виждала нито духове, нито призраци, но е забелязала, че има талант да казва това, което хората копнеят да чуят.

— Използваш думата „духове“, а не призраци — отбелязва Юлиан и слага приборите един до друг на чинията.

— То е едно и също — отговаря тя. — Но думата „призраци“ буди неприятни или негативни асоциации.

Юлиан се усмихва и в очите му грее симпатична откровеност, когато казва:

— Трябва да си призная… Много ми е трудно да вярвам в духове, но…

— Човек не бива да е предубеден — обяснява Флура. — Конан Дойл например е бил спиритист… Нали знаеш, авторът на книгите за Шерлок Холмс…

— Помагала ли си някога на полицията?

— Не, не…

Флура се изчервява силно, не знае какво да каже и си поглежда часовника.

— Извинявай, трябва да тръгваш — казва мъжът и хваща ръцете й през масата. — Просто искам да кажа, че знам, че искаш да помагаш на хората, и смятам, че това е много благородно.

Сърцето на Флура започва да бие силно от допира им. Не се осмелява да срещне погледа му, докато се сбогуват, и всеки поема по пътя си.