Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (191)

190

Юна зяпа през прозореца и не чува съобщението, че са започнали да се приземяват на международното летище в Хелзинки.

Преди дванайсет години той отряза пръст на самия дявол и за наказание бе осъден на самота. Цената беше висока, но на него все му се струваше, че присъдата не беше достатъчно сурова, че бе твърде снизходителна, че дяволът само е чакал, за да му отнеме още нещо, само го е чакал да си въобрази, че всичко е забравено и простено.

Юна се свива в седалката на самолета, чака и се опитва да забави дишането си. Мъжът на съседната седалка му хвърля разтревожен поглед.

По челото на Юна се стича пот.

Не е мигрената, а другото, бездънният мрак зад битието.

Той спря серийния убиец Юрек Валтер. Това не може да бъде забравено или отписано.

Нямаше избор, но цената бе твърде висока, прекомерно висока. Не си заслужаваше.

Кожата по ръцете му настръхва, той скубе косата си с едната ръка, притиска крака в пода на самолета.

Отива да види Сума и Луми. Отива да извърши непростимото. Докато Юрек Валтер вярва, че са мъртви, те са в безопасност. Може би точно сега отвежда един сериен убиец към семейството си.

* * *

Юна е оставил мобилния си телефон в Стокхолм. Използва фалшифициран паспорт и плаща всичко в брой. След като слиза от таксито, подминава две пресечки, преди да спре при един вход, и се опитва да надзърне през тъмните прозорци на апартамента им.

Изчаква малко, след което отива в едно кафене недалеч на улицата, плаща десет евро, за да използва телефона, и се обажда на Сага Бауер.

— Имам нужда от помощ — казва с глас, наситен с емоция.

— Знаеш ли, че всички те търсят? Тук е пълна суматоха…

— Имам нужда от помощ за нещо.

— Да — казва тя и гласът й изведнъж става спокоен и съсредоточен.

— След като ми дадеш информацията — продължава Юна, — трябва да си напълно сигурна, че си изтрила историята на търсенето.

— Добре — отговаря тя тихо и без колебание.

Юна преглъща тежко, поглежда бележката, която му даде Руса Бергман, и след това моли Сага да провери дали жена на име Лаура Сандин с адрес „Лисанкату“ 16 в Хелзинки е жива.

— Можеш ли да се обадиш след малко? — пита Сага.

— По-добре не, търси, докато чакам на линията — отговаря той.

Минутите, които изминават след това, са най-дългите в живота му. Разглежда блестящия прах на барплота, машината за еспресо, следите, оставени по дървения под от столове, които са били бутани към масите.

— Юна? — обажда се най-сетне Сага.

— Тук съм — прошепва той.

— Лаура Сандин е заболяла от рак на черния дроб преди две години…

— Продължавай — казва Юна и усеща как по гърба му започва да се стича пот.

— Да, оперирана е миналата година. И тя… но…

Сага Бауер прошепва нещо на себе си.

— Какво има? — пита Юна.

Сага се прокашля и казва с нотка на стрес в гласа си, сякаш едва сега разбира, че става дума за нещо много важно:

— Оперирана е за втори път, съвсем скоро, миналата седмица…

— Жива ли е?

— Така изглежда… Все още е в болницата — предпазливо казва Сага.