Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (187)

186

Юна и Сума бяха планирали пътешествие с кола на кратки етапи: на север до Умео, покрай Стурюман, през границата до Му и Рана в Норвегия, след което обратно на юг по западното крайбрежие. Сега пътуваха към един хотел, който се намираше точно по средата на реката Далаелвен, на следващия ден щяха да посетят една зоологическа градина.

Сума смени канала на радиото и доволно изхъмка, когато намери станция с приятна бавна музика на пиано, където тоновете се преливаха един в друг. Юна се протегна назад, за да провери дали Луми седи удобно в детското столче и дали не е измъкнала ръцете си.

— Тате — сънено каза тя.

Усети малките й пръстчета в ръката си. Тя го държеше здраво, но го пусна, когато дръпна ръката си.

Подминаха завоя към Елвкарлебю.

— Зоологическата градина във Фюрювик много ще й хареса — тихо каза Сума. — Шимпанзета и носо…

— Аз вече си имам маймуна — провикна се Луми от задната седалка.

— Какво?

— Аз съм нейната маймуна — каза Юна.

Сума повдигна вежди.

— Отива ти.

— Луми се грижи за мен — тя казва, че е мила ветеринарна лекарка.

Светлокестенявата коса на Сума се спускаше надолу по лицето й и наполовина скриваше големите тъмни очи. Трапчинките на бузите й се очертаха по-дълбоко.

— Защо ти трябва ветеринарна лекарка? Какво не ти е наред?

— Имам нужда от очила.

— Така ли ти каза тя? — засмя се Сума и продължи да прелиства списанието, без да забележи, че той кара по друг път, че вече са на север от Далаелвен.

Луми беше заспала, притиснала куклата към потната си бузка.

— Сигурен ли си, че няма нужда да запазим маса? — внезапно попита Сума. — Защото искам тази вечер да седим на остъклената веранда и да виждаме цялата река отвън…

Пътят беше прав и тесен, гората се притискаше тъмна зад оградата за дивеч.

Едва когато той зави към Мура, Сума осъзна, че нещо не е наред.

— Юна, подминахме Елвкарлебю — ненадейно каза тя. — Няма ли да останем в Елвкарлебю? Нали бяхме решили да останем там.

— Да.

— Какви ги вършиш?

Той не отговори, не отделяше поглед от пътя, където локвите блестяха в светлината на следобедното слънце. Един тир внезапно мина в лентата за изпреварване, без да даде мигач.

— Нали бяхме решили…

Тя млъкна, дишаше през носа си, след което продължи с изплашен глас:

— Юна? Кажи, че не си ме излъгал, кажи го веднага.

— Наложи се — прошепна той.

Сума го погледна, той знаеше колко е разстроена, но тя все пак се стараеше да говори с приглушен глас, за да не събуди Луми.

— Не може да говориш сериозно — сдържано каза тя. — Не бива… Каза, че вече няма опасност, че всичко е свършило. Каза, че е свършило, и аз ти повярвах. Повярвах, че си се променил, повярвах го…

Гласът й секна и тя извърна поглед встрани, през прозореца. Брадичката й трепереше и бузите й поруменяха.

— Излъгах — призна Юна.

— Не биваше да ме лъжеш, не биваше…

— Не… Ужасно съжалявам за това.

— Можем да избягаме заедно, ще се получи, ще видиш.

— Нали разбираш… Сума, трябва да разбереш, че… ако вярвах, че е възможно, ако имах друг избор…

— Престани — прекъсна го тя. — Заплахата не е сериозна. Това не е истина, виждаш връзки, които не съществуват. Семейството на Самуел Мендел няма нищо общо с нас, чуваш ли? Не съществува никаква заплаха срещу нас.

— Опитах се да ти обясня колко сериозно е това, но ти не щеш и да чуеш.

— Не искам да слушам. Защо да го правя?

— Сума, трябва… Уредил съм всичко, има една жена на име Руса Бергман. Тя ви очаква в Малмберет, ще ви даде новите ви документи за самоличност. Всичко ще е наред с вас.

Ръцете му бяха започнали да треперят. Пръстите му бяха хлъзгави от пот около волана.

— Ти наистина говориш сериозно — прошепна Сума.

— Повече от когато и да било — тежко отвърна той. — На път сме към Мура и там вие ще се качите на влака за Йеливаре.

Той чу как Сума положи усилия, за да запази самообладание.

— Да ни оставиш на гарата е равносилно на това да ни загубиш. Разбираш ли го? Тогава няма път назад.

Тя го погледна с предизвикателни, тъжни очи.

— Ще кажеш на Луми, че трябва да работя в чужбина — продължи той с приглушен глас и чу как Сума започна да ридае.

— Юна — прошепна тя. — Не, не…

Той беше забил поглед в пътя, в мокрото платно и преглътна с мъка.

— И след няколко години — продължи Юна, — когато е малко по-голяма, ще й кажеш, че съм мъртъв. Никога, абсолютно никога не бива да се свързваш с мен. Никога не ме търси. Чуваш ли?

Сума вече не можеше да сдържи плача си.

— Не искам, не искам…

— Нито пък аз.

— Не можеш да постъпиш така с нас — проплака тя.

— Мамо?

Луми се беше събудила и звучеше уплашено. Сума избърса сълзите от бузите си.

— Няма нищо страшно — каза Юна на дъщеря си. — На мама й е мъчно, понеже няма да ходим в хотела при реката.

— Разкажи й — рече Сума на висок глас.

— Какво да ми разкаже? — попита Луми.

— Вие с мама ще се повозите на влак — каза Юна.

— А ти какво ще правиш?

— Трябва да работя — отвърна той.

— Ти каза, че ще си играем на ветеринарна лекарка и на маймуна.

— Той не иска — сурово каза Сума.

Приближаваха покрайнините на Мура, преминаха през рядко застроени зони с къщи и няколко индустриални сгради. Търговски центрове и авторемонтни работилници с по две-три коли на паркингите. Гъстата магическа гора стана все по-цивилизована, оградите срещу дивеч изчезнаха.