Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (178)

177

Флура и Даниел излизат от сградата на имението, слизат по широкото каменно стълбище, прекосяват двора и поемат по чакълестия път покрай една пристройка към няколко стопански сгради.

— Продължавай напред — процежда тя, когато той се бави твърде много.

Вървят по чакълестия път покрай голямата червена плевня, за да се спуснат надолу до полето. Флура през цялото време държи на мушка гърба на Даниел. Мисли си, че е започнала да си припомня фрагменти от двете години, които е прекарала в имението, но че има и време преди този период, което е като черна дупка; времето, когато е живяла в сиропиталище заедно с Даниел.

В самото начало обаче трябва да е имало и време, когато е била при майка си.

— Ще ме застреляш ли? — меко пита Даниел.

— Мога да го направя — отговаря тя. — Но искам да отидем в полицията.

Слънцето надзърта измежду тежките дъждовни облаци и за миг я заслепява. Когато белите отражения оредяват, Флура усеща, че дланите й са потни. Всъщност би й се искало да ги обърше в панталоните си, но не се осмелява да промени хвата, с който държи оръжието.

В далечината грачи гарга.

Минават покрай две гуми за трактор и една стара вана в тревата, спускат се по чакълестия път, който описва широк завой около голямата празна плевня. В мълчание минават покрай високата коприва и прецъфтялата млечка, около една стена, до която са струпани чували с топчета „Лека“.

Това е един дълъг обиколен път, който води до огромните ниви.

Слънцето е под сянката на голямата плевня, когато излизат от задната й страна.

— Флура — промълвява Даниел с изумление.

Ръцете й започват да се уморяват и мускулите й треперят.

В далечината се мержелее пътят към Делсбу като мастилена драска през жълтите поля.

Флура смушква с цевта Даниел между плешките и заедно отиват на сухата площадка при плевнята.

Тя бързешком обърсва потта от ръката си, след което пак слага пръст на спусъка.

Даниел се спира, чака докосването на цевта, преди да продължи да крачи по един бетонен фундамент с вградени пръстени от ръждясало желязо.

Нащърбеният му ръб е обрасъл с плевели.

Даниел е започнал да куцука и все повече да се бави.

— Продължавай да вървиш! — нарежда му Флура.

Той протяга ръка и я плъзва между високите бурени. Хвръква една пеперуда, която започва да пърха из въздуха.

— Помислих си, че бихме могли да останем тук — казва той, като забавя ход. — Защото това беше мястото за колене, когато имахме животни… Спомняш ли си маската за колене и как удряха животните?

— Ако спреш, ще стрелям — казва тя и усеща как пръстът й трепери на спусъка.

Даниел хваща едно розово цвете с форма на камбанка и го откъсва от стъблото, спира и се обръща към Флура, за да й подаде цветето.

Тя се дръпва назад, помисля си, че трябва да стреля, но не успява да го стори навреме. Даниел е сграбчил цевта и дръпва пушката към себе си.

Флура е толкова изненадана, че дори не сварва да отстъпи назад, когато той я удря с приклада в гърдите и тя пада по гръб. Поема си дъх, прокашля се, пипнешком се опира с ръката си и отново се изправя.

Стоят точно един срещу друг. Даниел я наблюдава със замечтан поглед.

— Може би не е трябвало да гледаш — казва той.

С нехайно движение пуска надолу пушката, така че цевта се насочва към земята. Флура не знае какво да отговори. Стомахът й се свива от тревога, когато осъзнава, че вероятно ще умре на това място.

Малки насекоми щъкат по плевелите.

Даниел отново вдига пушката и среща погледа й. Опира дулото на дясното й бедро и сякаш непреднамерено произвежда изстрел с оръжието.

Трясъкът е толкова мощен, че след това ушите й звънтят.

Ловният патрон се забива в бедрения мускул на Флура и всъщност тя не изпитва никаква болка, само нещо като конвулсия.

Даниел отстъпва крачка назад от отката и вижда как Флура пада, когато вече не може да се държи на краката си.

Тя се опитва да се задържи на крака, но удря хълбока и бузата си в земята. Остава да лежи на една страна и усеща аромата на сено и барут.

— Хайде, закрий си лицето — казва той и насочва пушката към главата й.

Флура продължава да лежи настрана и кръвта блика от бедрото й. Тя обръща очи към голямата плевня. За миг й причернява. Призлява й, пейзажът с жълтите поля и високата червена плевня се завърта около нея, сякаш се вози на въртележка.

Сърцето й бие толкова силно, че й е трудно да диша. Кашля и трябва да си поеме дълбоко дъх.

Даниел се е надвесил над нея срещу светлината. Натиска пушката към рамото й толкова силно, че Флура пада заднишком по гръб. Ужасяваща болка от бедрото я кара да изквичи. Той я наблюдава и казва нещо, което тя не може да разбере.

Опитва се да вдигне глава и погледът й се плъзга по земята, по бурените и по бетонната плоча с железни пръстени.

Даниел движи пушката по тялото й. Насочва я към челото й, следва носа, слиза надолу до устата.

Усеща допира на топлия метал по устните и брадичката си. Дишането й е силно учестено. Потоци топла кръв, пулсирайки, се изливат от туптящото бедро. Флура поглежда нагоре към светлите небеса, надолу към върха на покрива на плевнята и опитва да разбере какво вижда. Един човек се втурва тичешком в голямата плевня, зад рехавите греди, през ивиците светлина.

Тя се опитва да каже нещо, но няма глас.

Дулото на пушката се насочва към едното й око и Флура примижава, усеща опипващия натиск към клепача и дори не чува мощния трясък.