Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (177)

176

Флура гледа с присвити очи брат си, който седи в насрещната светлина на масата в трапезарията. Не е възможно да се види дали среща погледа й, очите му са като замръзнали кладенци.

— Върви си — казва бащата и продължава да се храни.

— Не и без Даниел — отговаря тя и го посочва с пушката.

— Вината не е негова — тихо продумва майката. — Аз бях, която…

— Даниел е добър син — прекъсва я бащата.

— Не казвам, че не е — отвръща майката. — Но ти… Ти не помниш, но гледахме телевизионен театър вечерта, преди да се случи всичко. Даваха „Госпожица Юлия“, героинята така си е изгубила ума по слугата… и аз казах, че щеше да е по-добре…

— Що за дивотии! — прекъсва я бащата.

— Всеки божи ден си мисля за това — продължава възрастната жена. — Вината беше моя, защото аз казах, че щеше да е по-добре за момичето да умре, отколкото да забременее.

— Стига глупости!

— И точно когато го казах… видях, че малкият Даниел беше застанал зад мен и ме гледаше — обяснява тя с просълзени очи. — Аз говорех само за пиесата на Стриндберг…

Тя вдига салфетката със силно треперещи ръце.

— След това с Юлва… Цяла седмица беше минала след злополуката, беше вечер и щях да казвам вечерната си молитва с Даниел… Тогава той ми каза, че Юлва щяла да има бебе. Той беше само на шест годинки и не можеше да разбере.

Флура поглежда брат си. Той намества очилата на носа си и се вторачва в майката. Не е възможно да се разбере какво си мисли.

— Ще дойдеш с мен в полицията и ще кажеш истината — обръща се Флура към Даниел и насочва пушката към гръдния му кош.

— И какъв е смисълът? — пита майката. — Било е злополука.

— Играехме си — казва Флура, без да я поглежда. — Но не беше никаква злополука.

— Той беше само едно дете! — изревава бащата.

— Да, но сега е убил отново… Убил е двама души в „Биргитагорден“. Едното момиче е било едва на четиринайсет години и е открито с длани върху лицето и…

— Лъжеш! — изкрещява бащата и удря с юмрук по масата.

— Вие лъжете — прошепва Флура.

Даниел се изправя. Изражението му започва да се променя. Може би е жестокост, може би отвращение и страх. Чувствата са смесени. Ножът има две страни, но само едно острие.

Майка му го умолява, опитва се да задържи Даниел, но той отмахва ръцете й и казва нещо, което Флура не може да чуе.

Звучи като ругатня.

— Да тръгваме — казва Флура на Даниел.

Бащата и майката я гледат втренчено. Няма какво повече да се добави. Тя излиза от трапезарията заедно с брат си.