Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (176)

175

Флура върви по тясната алея към имението Роне, прегърнала тежката пушка. По пожълтелите корони на дърветата са накацали черни птици.

Има усещането, че Юлва върви редом с нея. Спомня си как тичаха из имението заедно с Даниел.

Флура си мислеше, че това е сън. Попаднаха в красив дом, където си имаше собствена спалня с тапети на цветя. Сега си спомня. Спомените са изплували от дълбините, били са погребани в черната земя, ала ето че сега са пред очите й.

Старият, настлан с павета двор, си е все същият. Няколко лъскави коли са паркирани на алеята към гаража. Тя се изкачва по голямото стълбище, отваря вратата и влиза вътре.

Странно е да вървиш из добре познатата къща със заредено оръжие в ръце.

Да крачиш под огромни кристални полилеи, по тъмни персийски килими.

Никой още не я е видял, но от трапезарията се чува приглушен говор.

Тя прекосява четирите салона, разположени един до друг, и още отдалеч вижда, че семейството е седнало на масата.

Променя захвата на ловната пушка, слага цевта в свивката на лакътя си, хваща приклада и поставя пръст на спусъка.

Членовете на старото й семейство се хранят, разговарят и не поглеждат към нея.

В огромните вази в нишите на прозорците са поставени свежи цветя. С ъгълчето на окото си мярва движение и се завърта наоколо с вдигнато оръжие. Това, което вижда, е собственото й отражение. Ето я там, стои в едно очукано огромно огледало, което се простира от пода до тавана, и се прицелва в себе си. Лицето й е почти сиво, а погледът налудничав.

С насочена право напред пушка тя прекосява последния салон и влиза в трапезарията.

Масата е украсена със символи на реколтата: малки житни класове, чепки грозде, сливи и череши.

Флура си спомня, че е Денят на благодарността.

Жената, която някога беше нейна майка, изглежда слабичка и крехка. Храни се бавно, има тремор, а в скута й е разстлана салфетка.

Мъж, който й е връстник, седи между родителите й. Тя не го познава, но се досеща кой е.

Флура спира пред масата и подът проскърцва под краката й.

Пръв я забелязва бащата.

Когато възрастният мъж я съглежда, сковава го странно мълчание. Оставя приборите си и изправя гръб, сякаш наистина иска да я види.

Майката следва погледа на бащата и примигва няколко пъти, когато от мрака се появява жената на средна възраст с лъскавата пушка.

— Флура! — възкликва възрастната жена и изпуска ножа си. — Ти ли си, Флура?

Флура стои, стиснала пушката пред празничната трапеза, и не е в състояние да отговори каквото и да било, само преглъща тежко, бързо поглежда майката в очите, след което се обръща към бащата.

— Защо си дошла тук с пушка? — пита той.

— Ти ме направи лъжкиня — отговаря Флура.

Мимолетна, безрадостна усмивка пробягва по лицето на бащата. Бръчките по лицето му издават огорчение и самота.

— Лъжците ги хвърлят в езерото от огън — казва той уморено.

Флура кимва и след няколко секунди колебание задава въпроса си:

— Ти знаеше, че Даниел е убил Юлва, нали?

Бащата бавно избърсва устата си с платнената салфетка.

— Наложи се да те отпратим заради ужасните лъжи, които разправяше — казва той. — А сега се връщаш и отново лъжеш.

— Не лъжех.

— Ти си призна, Флура… Призна си, че си си измислила всичко — тихо казва той.

— Бях само на четири години и ти ми крещеше, че косата ми ще изгори, ако не си призная, че лъжа, крещеше ми, че лицето ми ще се стопи и кръвта ми ще се свари… Затова казах, че съм излъгала, и тогава вие ме отпратихте.