Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (159)

158

Елин спа в стаята до Вики с отворени врати. Разбуждаше се при най-малкия шум и отиваше да надзърне момичето. На сутринта се спря за миг пред вратата и наблюдава дълбокия му сън, преди да отиде в кухнята.

Даниел стои до печката и приготвя бъркани яйца със сметана. Ухае на кафе и прясно изпечен хляб. Гледките, които се откриват през огромните панорамни прозорци, са почти плашещи в своята величественост. Планини със заоблени върхове, езерца с огледална повърхност и долини с жълти и червени като жар дървета.

— Почти невъзможно е да погледнеш навън — казва той с усмивка. — Направо ме свива сърцето.

Те се прегръщат и той внимателно я целува няколко пъти по главата. Тя стои неподвижно, вдъхва аромата му и усеща как в стомаха й пари от внезапно щастие.

На кухненския плот започва да бибипка таймер и Даниел се освобождава от прегръдката, за да извади хляба от фурната.

Сядат на голямата маса, закусват и от време на време погалват ръцете си. Фантастичната гледка ги оставя без думи. Пият кафето си в мълчание, загледани през прозорците.

— Тревожа се за Вики — най-накрая тихо продумва Елин.

— Всичко ще е наред.

Тя оставя чашата.

— Обещаваш ли?

— Само трябва да я накарам да проговори за това, което се е случило — казва той. — Защото малко ме е страх, че чувството й за вина ще я направи повече или по-малко склонна към самоубийство… Наистина трябва да я държим под око.

— Медицинската сестра пристига с автобуса до Оре след час, така че ще сляза с колата да я взема — казва Елин. — Да предложа ли на Вики да дойде с мен — как смяташ?

— Не знам, мисля, че е по-добре да е тук — отвръща той.

— Да, ние тъкмо дойдохме — съгласява се Елин. — Но се тревожа… Трябва да си с нея през цялото време.

— Тя знае, че дори не й е позволено да затваря вратата, когато ходи до тоалетната — сериозно отвръща Даниел.

В същия миг Елин вижда момичето през прозореца. Върви само по тревата и подритва червените листа. Дългата му коса пада рошава по гърба му и слабото телце изглежда сякаш зъзне. Елин взема жилетката си от облегалката на стола, излиза и я дава на Вики.

— Благодаря — прошепва момичето.

— Никога повече няма да те предам — казва Елин.

Без да промълви нещо, Вики я хваща за ръката и я прегръща. Сърцето на Елин бие силно от щастие, но буцата, заседнала в гърлото й, й пречи да каже нещо.