Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (156)

155

Елин вижда светлината от автомобила на Даниел в огледалото за обратно виждане през цялото време, докато кара по Е14. Няма почти никакво движение, само някой и друг тир, но въпреки това им отнема три часа да стигнат до зимните курорти. В мрака покрай склоновете на планината се виждат спрели ски влекове и високите стълбове от големия кабинков лифт в Оре. Шест километра преди Дювед завиват по един път, който води горе в планината. Светлините на фаровете осветяват листа и прахоляк. Тесният чакълест път води зигзагообразно нагоре в планината Тегелфелет.

Намаляват, отбиват от пътя, който води към Тегефорш, и преминават през две отворени порти, след което продължават по алеята до голяма, модернистична къща. Тя е излята от бетон, с тераси с прави линии и огромни прозорци, скрити под спуснати алуминиеви щори.

Влизат в гараж, който е проектиран да побере пет автомобила. Там вече се намира малка синя мазда. Даниел помага на Елин да внесе багажа. В къщата вече са запалени няколко лампи. Елин натиска едно копче, чува се жужене и щорите, които покриват всички прозорци, изпращяват, когато панелите им се разделят. Светлината от паркинга внезапно се процежда през стотици малки дупчици и металните щори започват да се навиват с шумолене.

— Тази къща е като сейф — казва Елин.

След малко отново става тихо и през огромните прозорци се долавят очертанията на величествената планина. Светлинките от други къщи проблясват като блуждаещи пламъчета на свещи в мрака.

— Леле! — тихичко възкликва Вики, когато поглежда навън.

— Помниш ли Як, за когото бях омъжена? — пита Елин и сяда до нея. — Той построи вилата в планината. Е, построи… Не я построи сам, но… той искаше да си има бункер с изглед.

Възрастна жена със зелена престилка слиза от горния етаж.

— Здравей, Бела, съжалявам, че пристигнахме толкова късно — поздравява я Елин и я прегръща.

— По-добре късно, отколкото никога — усмихва се жената и казва, че е оправила леглата във всички стаи.

— Благодаря.

— Не знаех дали сте напазарували хранителни продукти по пътя, така че купих по малко от всичко. Ще ви стигне за няколко дни.

Бела запалва огън в голямото огнище, след което Елин я изпраща до гаража и й пожелава лека нощ. Когато вратите се затварят след синята кола, тя се връща. Даниел се заема да готви, а Вики седи на дивана и плаче. Елин бързо отива и коленичи при нея.

— Вики, какво има? Защо си тъжна?

Момичето просто става, отива в една от баните и се заключва. Елин бързо се връща при Даниел.

— Вики се затвори в банята — казва тя.

— Искаш ли да говоря с нея?

— Побързай!

Даниел отива след нея до вратата на банята, почуква и казва на Вики да отвори.

— Без заключени врати. Нали си спомняш?

Само след няколко секунди Вики излиза с влажни очи и се връща на дивана. Даниел и Елин се споглеждат и Даниел сяда до момичето.

— Беше тъжна и когато дойде в „Биргитагорден“ — казва той след малко.

— Знам… макар всъщност да трябваше да се радвам — отговаря тя, без да го поглежда.

— Да дойдеш на едно място… Това е и първата крачка към това да го напуснеш — казва той.

Вики преглъща тежко, очите й пак се насълзяват и снижава глас, за да не я чуе Елин, когато казва:

— Аз съм убийца.

— Не искам да говориш така, освен ако не си абсолютно сигурна, че това е истина — казва той спокойно. — А по гласа ти познавам, че не си.