Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (128)

127

„Полицаят е невъоръжен и уплашен“, мисли си мъжът, като отмахва перчема си с протезата.

Спира, насочва оръжието си и се опитва да види нещо между закланите тела.

„Трябва да е уплашен“, повтаря си.

Сега се крие, ала мъжът знае, че полицаят скоро се ще опита да избяга през вратата към улицата.

Собственото му дишане е учестено. Въздухът, който влиза в дробовете му, е студен и сух. Преследвачът се прокашля леко, обръща се обратно, поглежда пистолета и пак свежда поглед. Налага му се да примижи силно. Може би видя нещо до стената — зад охладителния елемент. Затичва се покрай редицата от прасета.

Би трябвало бързо да приключи тази работа. Всичко, което трябва да направи, е да настигне полицая и да стреля от упор. Първо в торса, а след това през слепоочието му.

Мъжът спира и вижда, че ивицата покрай бетонната стена е празна, там има само няколко парцала на пода и бяла кофа.

Обръща се и тръгва обратно, ала спира пак и се ослушва.

Чува единствено собственото си дишане през носа.

Побутва едно прасе с лявата си ръка, но то е по-тежко от очакваното. Налага му се да го бутне силно, за да го залюлее. Болката в ръката се връща, когато чуканчето се притиска към овалния край на протезата.

Кукичката на закачалката издрънчава.

Прасето се залюлява и той ще може да види зад него при следващото движение.

„Няма къде да ходи“, мисли си мъжът. Приклещил го е като в клетка. Всичко, което трябва да направи, е да запази отворена огнева линия към вратите, в случай че полицаят направи опит да се измъкне, но същевременно да държи под око отвора на вратата с пластмасовите ленти, за да попречи на евентуално отстъпление.

Рамото му започва да отмалява и той сваля за малко пистолета. Знае, че рискува да загуби важни секунди, ала оръжието ще започне да трепери, ако ръката му се преумори.

Бавно се прокрадва напред, струва му се, че зърва един гръб, бързо вдига оръжието и стреля. От отката пръските от възпламенителя опарват кокалчетата му. Адреналинът се разпространява по жилите му и лицето му изстива.

Той се премества встрани, усеща сърцето си да бие по-силно, но разбира, че е сбъркал, че това е било просто прасе, висящо накриво.

„Нещата отиват по дяволите“, казва си той. Трябва да спре полицая, не може да го остави да се измъкне, не и сега.

„Но къде, по дяволите, е той? Къде, по дяволите, е той?“

Нещо на тавана изпуква и той поглежда нагоре към стоманените греди и траверси. Не се вижда нищо. Тръгва заднишком и стъпва накриво, олюлява се и се подпира с лакът на едно прасе, усеща влагата от студеното месо през ризата си. Свинската кожа искри от малки капчици конденз. Призлява му. Нещо не е както трябва. Напрежението започва да си казва думата, не може да остане още дълго.

Мъжът продължава назад, вижда сянка, която се стрелва по стената, и повдига оръжието.

Изведнъж прасетата се залюляват, всички, в цялото хладилно помещение. Тресат се и контурите им се размиват. От тавана се чува електрическо жужене, конвейерната система започва да шумоли и тежките заклани трупове се задвижват. Плъзгат се под въжения механизъм, водейки със себе си леденостудено течение.

Човекът с пистолета се обръща, оглежда се, опитва да държи под око всички посоки едновременно и си мисли, че цялата работа не си заслужава.

Трябваше да е фасулска работа да купи някое шведско момче, което полицията смята за мъртво. Щеше да получи за него много добра цена, без да му се налага да ходи по-далече от Германия или Холандия.

Сега вече не си струва.

Прасетата спират рязко и бавно се люшкат. Червена лампа свети на стената. Полицаят е натиснал бутона за аварийно спиране.

Станало е тихо и нарастващо неприятно усещане плъзва като кръв във вода.

„Какво, по дяволите, търся тук?“, пита се мъжът.

Опитва се да диша по-спокойно, тръгва бавно към червената лампа, навежда се в опит да види нещо между телата и пристъпя две крачки напред.

Вратите към улицата са все още затворени.

Обръща се, за да огледа другия изход, но ето че изведнъж високият полицай стои точно срещу него.

Мъжът усеща как по целия гръб го побиват тръпки.