Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (116)

115

Излизат от асансьора и чуват весели викове от двора. Балоните на вратата меко се удрят един в друг на течението. Излизат навън, на озарения от залеза тротоар. Тобиас се спира и поглежда Юна, почесва се по едната вежда, след което лекичко се отдалечава, загледан в улицата.

— Щеше да кажеш нещо за това къде е могла да отиде — настоява Юна.

— Дори не се сещам как му беше името — обяснява Тобиас, като засенчва очите си с длан. — Но е пастрок на Микан, едно момиче, дето го познавам… и знам, че преди да се премести при мен, Вики е спала на разтегателно кресло у тях, на площад „Мусебаке“… Извинявай, не знам защо казвам това.

— На какъв адрес?

Тобиас поклаща глава и оправя тежкия сак.

— В малката бяла къща, точно срещу театъра.

Юна го вижда как изчезва зад ъгъла с тежката чанта с крадени стоки и си мисли да отиде с колата до площад „Мусебаке“ и да почука на вратата, но нещо го кара да остане на същото място, изпълнен със странна тревога. Внезапно му става студено. Вече е вечер и отдавна не е нито ял, нито спал. Има главоболие, което още повече му пречи да разсъждава ясно. Юна се запътва към колата, но спира, когато осъзнава какво не беше както трябва.

Не може да сдържи усмивката си.

Не може да проумее как го бе пропуснал; сигурно е бил много уморен, та го забеляза чак сега.

Може би беше твърде очевидно, като липсващата брънка в класически детективски роман.

Тобиас каза, че бе следил случая в таблоида „Експресен“, но през цялото време бе разговарял с Юна, сякаш знае, че Вики е жива.

По принцип Юна единствен поддържа идеята, че тя е жива.

Журналисти от цялата страна пишат, че Вики и Данте са се удавили в Индалселвен още в сряда. Потоци от критика се изливат заради мудността на полицията, която само е утежнила мъката на майката на Данте, като са се опитали да я накарат да подаде сигнал за изчезнало лице.

Но Тобиас знае, че Вики е жива.

Това очевидно прозрение внезапно поражда и друго наблюдение.

Юна знае какво е видял и вместо да се опита да настигне Тобиас, той рязко се обръща и бързо тръгва обратно към „Волмар Юкскулсгатан“ 9.

В съзнанието му внезапно изниква споменът за розовия балон, който се бе откачил от вратата. Той се бе търкалял почти в безтегловност по мраморния под на стълбището.

Бе имало куп следи от различни деца, които си бяха играли по стълбите и се бяха преследвали едно друго навън на двора и пак вътре.

Юна си повтаря, че Вики все още може да е боса, откакто е загубила маратонките си в реката. Блъсва входната врата, която се отваря, нахлува във фоайето и е убеден, че споменът му е безпогрешен.

Няколко от по-големите отпечатъци от боси крака водят право до вратата на мазето, но не и обратно.