Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (11)

10

Вчера следобед Юна седеше в регионалния архив в Йостерсунд. Сладникавият антикварен мирис на стари, осеяни с петна хартии, и папки с твърди корици изпълваше стаята. Слънчевите лъчи бавно се местят по високите стени, за миг проблясват в стъклото на неподвижно махало на часовник и продължават нататък.

Точно преди да затворят, Юна попадна на данни за момиче, родено преди осемдесет и четири години, което било кръстено Руса Мая в енория Свег в Хередален, област Йемтланд. Родителите й се казваха Кристина и Еверт Бергман. Юна не можа да открие данни за тяхната венчавка, ала майката на момичето бе родена деветнайсет години по-рано като Кристина Стефансон в същата енория.

На Юна му отне три часа да установи местонахождението на една осемдесет и четири годишна жена, на име Мая Стефансон, в един дом за пенсионери в Свег. Часът вече бе седем вечерта, ала Юна запали колата и подкара към Свег. Когато пристигна, часът за лягане бе минал и не го пуснаха в дома.

Юна се настани в „Лила Хотел“, опита се да поспи, но се събуди в четири часа и оттогава стои на прозореца в очакване на утрото.

Почти е сигурен, че е намерил Руса Бергман. Тя бе предпочела да смени фамилията си с моминското име на своята майка и бе започнала да използва второто си кръщелно име като собствено име.

Юна поглежда часовника си и вижда, че е време да тръгва. Закопчава сакото си, излиза от стаята, слиза до рецепцията, излиза навън и тръгва пеш през малкото селище.

Домът за пенсионери „Бловинген“ представлява група сгради в жълт гипс сред добре поддържана морава с пътечка и пейки за отмора.

Юна отваря вратата на дома за пенсионери и влиза. Трябва да си наложи да продължи да крачи бавно през коридора с неонови лампи на тавана и затворени врати, водещи към канцеларията и кухнята.

„Тя не трябваше да може да ме намери — казва си за пореден път той. — Не трябваше да може да ме познае, нещо се е объркало.“

Юна никога не говори за това, което доведе до неговата самота, ала то не му дава мира нито за миг.

Животът му изгоря като магнезий, лумна в пламъци и угасна за един миг, от величествена белота до тлееща пепел.

В общата стая е застанал слаб мъж около осемдесетте и зяпа шарения екран на телевизора. Дават сутрешно предаване и телевизионният готвач затопля сусамово олио в тиган за сотиране и обяснява рецепта, която да привнесе нещо ново в традиционния празник за откриването на сезона за лов на раци.

Възрастният мъж се обръща към Юна и присвива очи.

— Андерш? — пита старецът с хриптящ глас. — Ти ли си, Андерш?

— Казвам се Юна — отвръща той с напевен фински акцент. — Търся Мая Стефансон.

Старецът го гледа втренчено с влажни, зачервени очи.

— Андерш, слушай сега, момчето ми. Трябва да ми помогнеш да се махна оттук. Пълно е само със старци.

Възрастният мъж започва да удря със слабия си юмрук по ръба на дивана, ала рязко спира, когато в стаята влиза медицинска сестра.

— Добро утро — поздравява Юна. — Идвам на посещение при Мая Стефансон.

— Колко мило — отвръща тя. — Но трябва да ви предупредя, че Мая страда от силна деменция. Бяга при всеки удобен случай.

— Разбирам — отговаря Юна.

— Миналото лято бе стигнала чак до Стокхолм.

Медицинската сестра превежда Юна през измит коридор с приглушено осветление и после отваря една врата.

— Мая? — извиква тя с приветлив глас.