Ларш Кеплер
Свидетел на огъня (102)

101

Юна се събужда от нежна целувка по устата. Диса е вече облечена. Оставила е чаша кафе на нощната масичка.

— Заспал съм — казва той.

— И спа сто години — усмихва се тя и тръгва към антрето.

Юна я чува да затваря вратата след себе си. Обува си панталона, след което остава прав до леглото, замислен над спиритическия медиум Флура Хансен. Това, което го подмами да я посети, бе, че тя беше налучкала за камъка. В психологията този феномен се нарича склонност за потвърждение. Несъзнателно всички хора имат склонност да обръщат повече внимание на резултатите, които потвърждават една теория, отколкото на тези, които я опровергават. Флура няколко пъти се бе обадила в полицията и бе съобщила за различни оръжия, с които е извършено убийството, но едва когато бе споменала за камъка, той започна да слуша.

Нямаше друга следа, по която да тръгне, освен тази, която водеше до Флура.

Юна отива до големите прозорци и дръпва тънкото бяло перде. Сивата утринна светлина все още носи следи от мрака на нощта. Фонтанът на „Карлаплан“ пулсира и се мени с меланхолична монотонност. Пред затворения вход на търговския център бавно сноват гълъби.

Неколцина души са на път за работа.

Нещо в погледа и гласа на Флура Хансен бе толкова отчаяно, когато каза, че събира метални кутийки от напитки и бутилки в метрото.

Юна затваря очи за момент, обръща се към спалнята и взема ризата си от стола.

С отсъстващи движения той се облича, зареял празен поглед, докато си закопчава копчетата.

Тъкмо се бе докоснал до логическа връзка, ала в същия миг я бе загубил. Опитва да се върне назад в мислите си, но усеща как тя се отдалечава и изплъзва все повече.

Беше свързано с Вики, имаше нещо общо с ключодържателя и нейната майка.

Облича си сакото и пак застава до прозореца.

Да не би пък да беше нещо, което бе видял?

Погледът му отново се насочва към „Карлаплан“, един автобус влиза в кръговото и спира, за да се качат пътници. По-нататък стои възрастен мъж с ролатор и усмихнато наблюдава куче, което души около кошче за боклук.

Жена с червени бузи и разкопчано кожено яке тича към метрото. Подплашва ятото гълъби на площада. Те се издигат във въздуха и летят дружно, описвайки полукръг, преди да се приземят.

„Метрото.

Става дума за метрото“, помисля си Юна и изважда телефона си.

Почти сигурен е, че е прав, има нужда само да провери някои детайли.

Бързо изнамира един номер и докато звучи сигналът „свободно“, отива в антрето и си обува обувките.

— Да, Холгер…

— Обажда се Юна Лина — казва и излиза от апартамента.

— Добро утро, добро утро, имам…

— Трябва да те попитам нещо направо — прекъсва го Юна, докато заключва вратата. — Нали ти прегледа чантата, която намерихме при язовирната стена?

Тичешком се спуска по стълбите.

— Направих снимки и описах съдържанието, преди прокурорът да се обади, че случаят се закрива.

— Не ми е позволено да прочета доклада ти — казва Юна.

— Нямаше нищо особено — отговаря Холгер и се чува как разлиства хартия. — Нали споменах ножа, който…

— Спомена за инструмент за велосипед — проверил ли си го?

Юна е вече навън и бърза по „Валхалавеген“ към колата си.

— Да — отговаря Холгер. — Трябваше ми известно време, нали съм от Норланд… Оказа се не инструмент, а ключ за кабината на водача във вагоните на метрото…

— Този ключ бил ли е на ключодържател преди?

— Как, по дяволите, да…

Холгер внезапно замълчава и след това поглежда снимката в доклада.

— Прав си, разбира се, излъскан е от вътрешната страна на отверстието — казва той.

Юна му благодари за разговора и се обажда на Аня. Изминава тичешком разстоянието, което го дели от колата, и си мисли за думите на Елин Франк, че Тула крадяла красиви неща от всички в обкръжението си. Обици, лъскави писалки, монети, гилзи от червила. Тула е измъкнала красивия ключодържател със светлосиньото цвете, а грозния ключ е върнала в чантата.

— Ghostbusters^[1] — казва Аня с писклив и жизнерадостен глас.

— Аня, можеш ли да ми помогнеш, като говориш с някого, който отговаря за системата на стокхолмското метро? — пита Юна и подкарва автомобила си.

— Мога вместо това да попитам духовете…

— Спешно е — прекъсва я Юна.

— Да не си станал с дупето нагоре? — промърморва тя докачливо.

Юна кара в посока към стадиона.

— Знаеш ли, че всички вагони си имат имена? — казва той.

— Днес се возих в „Ребека“, вагонът е хубав и…

— Не мисля, че Денис е името на човек, а на вагон от метрото. Трябва да разбера къде се намира този вагон в момента.