Питър Мейл
Добра година (19)

Осемнайсет

Появата на мадам Паспарту в къщата на следващата сутрин беше необичайно късна и необичайно приглушена, дори безшумна. Един танц в повече, една чаша в повече предишната вечер бяха довели до общо усещане за деликатност и това на свой ред бе довело до по-нерешителен подход към задачите за деня. Капаците на прозорците леко се разхлабваха, вместо да се разтварят широко, а прахосмукачката, тази брадва за по-чувствителните глави, за момента бе оставена в шкафа на сервизното помещение.

Къщата беше спокойна и тиха, като се изключи далечният рев на водопровода от време на време. Ако можеше да се чуе, най-шумният звук досега би било ожесточената дейност на любопитството на мадам Паспарту. Тя и приятелите й, както и останалите жители на селото, бяха проследили с интерес танците на Кристи и Чарли, на Фани и Макс. Бяха достигнати определени изводи. Мадам Паспарту, с оглед на привилегированото й положение, даващо й достъп до всеки ъгъл на къщата, бе натоварена със задачата да потвърди тези изводи — разбира се, единствено от добронамерено любопитство.

Тя застана в средата на кухнята, замислена, но неуверена, търсейки вдъхновение. Каква причина… каква приемлива причина би могла да намери, за да отвори вратите на спалните и да преброи главите? Хвърли поглед към часовника на стената и видя, че е почти десет и половина. Тогава й хрумна перфектният ход, вдъхновен от спомена за статия, която някога бе чела в списание „Телерама“. Ставаше въпрос за интервю с известен английски филмов актьор, представен като un vrai Cockney^[1]. Според него любимият начин на всеки англичанин да започне деня е сутрешният чай в леглото — истински чай, толкова силен, че лъжицата да стои изправена.

Мадам Паспарту напълни чайника и приготви поднос: порцеланов чайник, чаши и чинийки, захарница, каничка с мляко (причудлива добавка, но явно харесвана от англичаните). Намери кутия с пакетчета „Ърл Грей“, вероятно останали от времето на чичо Хенри, и запари чай по, както се надяваше, английски маниер, като остави двете торбички да киснат, докато течността в чайника придоби цвят на креозот.

Изкачи се по стълбите и за миг се поколеба на площадката, преди да завие наляво, по посока на спалнята, подготвена за Чарли. Почука на вратата с наострени уши. Не последва звук, никаква реакция. Почука отново и отвори вратата.

Видя обичайния ергенски безпорядък от дрехи, подхвърлени на кресло в ъгъла. Но от самия Чарли нямаше и помен. В леглото не беше спал никой, конякът беше непокътнат. Кралицата се усмихваше царствено от снимката, а мадам Паспарту усети, че й се усмихва в отговор. Несъмнено младата двойка беше някъде другаде. „Както си и мислех“, каза си тя.

Стори й се грехота да пилее току-що направен чай и прецени, че се налага да направи посещение в стаята на Макс. Но там завари същото положение — поредната празна спалня, поредното недокоснато легло. Върна се на площадката и се замисли за следващия си ход — дали щеше да е нетактично да пробва в стаята на американката? Не, разбира се, че не. В този момент чу шума от паркиране на кола пред къщата. Слезе по стълбите възможно най-бързо, доколкото й позволяваше подносът, и тъкмо се бе върнала в кухнята, когато Макс влезе през вратата — разрошен, небръснат, с багета, кесия кроасани и грейнало от щастие лице.

— Какво утро! — възкликна той и за огромна изненада на мадам Паспарту я разцелува по двете бузи. — Как се чувствате днес, скъпа мадам? Връщам се от селото — прекрасен, прекрасен ден. Успяхте ли да се възстановите от всичките тези танци? — той сложи хляба и кроасаните на масата и видя подноса с чай за двама. — Какво е това? Обслужване по стаите?

— Беше за мосю Чарли, но той не е в стаята си.

— No! Наистина ли? Може би се е загубил по пътя към вкъщи.

— Но колата му е отвън. — Мадам Паспарту докара най-невинното си изражение. — Къде ли може да е?

— Вие знаете, колкото и аз, мадам. — Всъщност, помисли си той, вероятно и двамата си мислим едно и също. — Дали случайно проверихте в стаята на младата дама?

— Разбира се, че не. Що за идея? — Красноречиво изсумтяване при мисълта за тази идея и бърза смяна на темата. — А вие, мосю Макс? Как прекарахте снощи? Ако ми позволите да кажа, според мен показахте обещаващи способности на пасо добле.

— О, все пак бях в ръцете на корифей.

И, припомняйки си другите ръце, в които беше допреди половин час, той прояви благоприличието да се изчерви.

Мадам Паспарту вече беше в общи линии доволна от разследването си, можеше да докладва на приятелите си не за една, а за две празни спални. Тя се зае да прави кафе и докато прелестното ухание на прясно смлени зърна изпълваше кухнята, представи на Макс личните си сувенири и впечатления от вечерта. Станало произшествие, може би мосю Макс не е забелязал — когато Гастон, доставчикът на месо, за когото всички били единодушни, че се е напил чудовищно, се опитал да погали derrière^[2] на нотариус Озе и бил зашлевен по лицето с такава сила, че по бузата му останал отпечатък от ръката й. Американците приключили вечерта на гребена на виното и популярността и в знак на възхищение дарили бейзболните си шапки на музикантите. Дъщерята на хлебаря — ами… колкото по-малко се каже за нея и за онзи млад циганин, толкова по-добре. А кметът най-сетне събрал смелост да танцува с вдовицата Гоне. Като цяло много задоволителен празник.

Макс слушаше с половин ухо, мислите му още бяха с Фани, когато Чарли — също разрошен, също сияещ — се промъкна в кухнята, облечен единствено с боксерки в розово-зелените райета на Гарик Клъб.

— А, ето те и теб — поздрави той Макс. — Търсих те навсякъде снощи.

— Бях непреодолимо зает, Чарли. Знаеш как е. Вземи си кифла.

Двамата приятели седяха на масата с кафета и кроасани и се хилеха като мъже, спечелили лотарията — но, бидейки англичани, нямаха никакво намерение да обменят интимни подробности. Не беше нужно, физиономиите им бяха достатъчно красноречиви. Накрая мадам Паспарту ги заплаши с прахосмукачката и ги прогони от кухнята.

— Господи, колко е хубаво слънцето да топли гърба ти — отбеляза Чарли.

Те допиха кафето си на двора, гълъбите крачеха наперено напред-назад със самодоволния вид на политици на партиен конгрес, а песента на фонтана разхлаждаше и освежаваше топлия сутрешен въздух. Чарли кимна към bassin.

— Има ли риба?

Макс погледна тъмната непроницаема зелена повърхност и отрицателно поклати глава.

— Доколкото знам, може да има пет акули, но водата е толкова мътна, че никога няма да ги видиш. През есента ще го пресуша и ще го почистя, може би ще хвърля малко хайвер и ще пусна няколко водни лилии.

Чарли доби замислено изражение.

— Значи си решил. Ще останеш тук.

— Ще се пробвам, да.

Чарли го тупна по гърба.

— Браво на теб. Аз самият бих постъпил така. Сега, какви са плановете за днес? Мислех да заведа Кристи на обяд в селото.

Макс погледна към лозето, както никога празно. Русел сигурно бе прекалил с пасо добле миналата вечер и бе танцувал до пълно изтощение.

— Дали можем да се обадим на твоя приятел Били? — попита той. — Да видим дали ще ни зарадва за онова вино?

Минаха близо два часа, докато Чарли се появи, този път с Кристи, и двамата светнали, току-що изкъпани и с влажни погледи. Завариха Макс да приключва телефонен разговор.

— Запазих ви маса — уведоми ги той. — Е, всъщност запазих ни. Фани не говори английски, реших, че може да се нуждаете от помощ с менюто.

— О, сигурен съм, че ще… — Чарли бе прекъснат от лакътя на Кристи в ребрата му, но се справи подобаващо, — е чудесно. Знаеш ли, веднъж бях в Кан — преди години, когато френският ми не беше толкова добър — и поръчах единственото нещо в менюто, което ми се стори познато, нещо, наречено omelette norvégienne. Поисках и пържени картофи за гарнитура. Мръсниците ми донесоха и тях. Но така и не ми казаха, че онова нещо е пудинг.

 

 

Жан-Мари Фицджералд събра цифрите за втори път и им се наслади за миг, преди да затвори малкия, вече доста износен тефтер, в който вписваше данните за винените продажби през последните няколко години. Данни, които беше най-добре да не попадат пред погледите на представители на властите. Той се завъртя в стола си и извади от лавицата с книги зад бюрото му напукан, подвързан в кожа екземпляр на Молиеровия „Скъперникът“, чиито страници бяха издълбани по средата в удобно, но дискретно скривалище за тефтера.

Беше изключително доволен. В сметката му в Люксембург имаше достатъчно евро да се нарече богат човек. Още една-две такива години и щеше да прекара остатъка от живота си на възглавница от пари, с повече от достатъчно средства за апартамент на „Парк авеню“ и къща и яхта на слънчевите Бахами, приятно освободени от данъци. Колкото по-скоро, толкова по-добре, помисли си той. Беше отегчен от Бордо и неспирната му отдаденост на виното — въпреки че, трябваше да признае, то бе направило доста за него. Виното, както и по-лековерната страна на човешката природа.

Виждаше само един проблем пред иначе добре уреденото му и бляскаво бъдеше — англичанинът, който бе проявил малко по-голям интерес към лозята, отколкото беше по вкуса на Фицджералд. Тазгодишната реколта беше в безопасност, тестовете и изследванията щяха да забавят доклада на енолога, докато отмине vendange. Но след това? Само ако можеха да убедят чужденеца да продаде имота.

Фицджералд си записа да говори за това с Натали. Както добре знаеше, тя можеше да е изумително убедителна.

 

 

Когато Кристи, Чарли и Макс пристигнаха в селото, видяха съвсем малко следи от снощното празненство. Гирляндите с цветни светлини още бяха там, висяха като тропически плодове сред листата на чинарите, но дървените маси, пейките и сцената бяха изчезнали, разглобени и натоварени през нощта в камиона, който щеше да ги откара на следващото тържество. Шепа туристи безделничеха на терасата на кафенето, а отвътре долиташе удрянето на карти, което придружаваше безкрайната игра на четирима възрастни господа. Площадът беше празен, като се изключат една-две забързани фигури, които стискаха хляб и закъсняваха за обяд. Нормалният живот се бе възвърнал в Сен Пон.

Трябваше да си много наблюдателен, за да забележиш разлика в отношението на Фани към Макс и към всеки друг любим клиент. Може би се бе се сгушила в бузата му секунда-две по-дълго от обикновено, когато се разцелуваха, а бедрото й докосваше рамото му, докато стоеше до масата и записваше поръчките. Наблюдателното око би доловило и допълнително полюшване в походката й, докато се отдалечаваше. Но като цяло тя беше, както отбеляза Чарли, образец за дискретност и момиче, което определено би завел вкъщи да го запознаеш с майка си.

— А сега — подхвана той, като извади измачкан пощенски плик от джоба си и го заглади върху масата, — загадъчното вино. — Той поднесе на Макс празната си чаша да я напълни, докато разглеждаше бележките си. — Били се позатрудни за повече подробности, но си разбира от работата. Сигурен съм, че фактите са достоверни, дори и да изглеждат малко невероятни.

Първо на първо, не можем да си го позволим. Изобщо не е популярно, известно е само на тесен кръг ценители с, както казва Били, дебели портфейли. То е част от едно доста скорошно явление — гаражните вина, помниш ли, Макс — малки лозя с ограничена продукция. Е, през последните няколко години цените им скочиха до небето и достигат суми, от които могат да ви се навлажнят очите, само помислете за винените сноби с повече мангизи, отколкото мозък.

Той млъкна, отпи от виното и погледна към Макс.

— Точно за това говорех, когато вечеряхме в Лондон. Жалко, че чичо Хенри не ти е оставил малко земя в Бордо.

Както и да е, виното от това конкретно лозе се продава на сериозна цена — трийсет-четирийсет хиляди долара за кашон, при това на едро. А ще си истински късметлия, ако се добереш, защото добивът е не повече от няколкостотин кашона годишно. Почти цялото количество отива в Азия, малко в Щатите и в Германия, но нищо във Франция. Не ме питай защо. Много го къткат. Дегустацията е само с покана и трябва да преговаряш с единствения представител. Да видим сега — Чарли обърна плика и хвърли бърз поглед към драскулките на гърба. — Да, ето го. Предполагам, че е мъж, но с френските имена никога не можеш да си сигурен. Някой си Жан-Мари Фицджералд.

Макс, който тъкмо преглъщаше, почти се задави.

— Кой?

— Но ние познаваме този тип. — Кристи се наведе и погледна името на плика. — Колко души на име Жан-Мари Фицджералд може да има в Бордо?

Чарли местеше поглед от едното озадачено лице към другото. Макс му разказа за посещението на Фицджералд и на масата вече имаше три озадачени физиономии.

— Ако това е същият тип — започна Кристи, — какво правеше тук и защо се преструваше на…

— … на енолог, препоръчан от Натали Озе — довърши Макс. — За която знаем, че крои нещо.

Без почти да обръщат внимание на първото ястие, те се хранеха в замислено мълчание, докато изядоха и последното парче шунка и последната хапка кавайонски пъпеш.

— Просто разсъждавам на глас — обади се Макс, — но да предположим, че виното на Русел… нашето вино, за което Натали Озе плаща в брой и урежда да се доставя с камион всяка година… да предположим, че то отива при Фицджералд.

Той се разсея от гърдата на Фани, която докосна ухото му, докато се навеждаше да вземе чинията му. Когато се върна на земята, продължи:

— И да допуснем, че той го бутилира, залепва префърцунен етикет и вдига цената до небето.

Чарли погледна плика.

— Имам правилното име, нали? Le Coin Perdu — това е пишело на етикета, който си видял.

Макс кимна и се облегна на стола си.

— Каква машинация. Но ако успееш да я изиграеш както трябва, ще направиш цяло състояние. Най-добрите люберонски вина струват по двайсет, двайсет и пет долара бутилката. Слагаш на такова вино етикет от Бордо, продаваш ограничени количества, измисляш убедителна история и излиташ в небето.

Кристи поклати глава.

— Хората ще се досетят. Не може да са толкова глупави.

— Не разчитай на това — възрази Чарли. — Направо ще се удивиш от човешката глупост. Става въпрос за винения бранш, нали? Новите дрехи на царя в бутилка. — Той кимна благодарно на Фани, която постави пред него чиния с moules farcies^[3], ухаещи на масло, магданоз и чесън. — Виж, да кажем, че много дискретно пуснеш слуха на един-двама от най-големите купувачи и ги посветиш в тайната на това баснословно рядко вино — е, техните клиенти надали ще тръгнат да спорят. Новите дрехи на царя в бутилка — повтори той, докато промушваше една мида, видимо доволен от сравнението. — А и човешката природа работи в твоя полза, нали? Намираш правилния човек, обработваш егото му, ласкаеш го здравата, казваш му колко се възхищаваш от вкуса му и от необикновеното му небце. После го убеждаваш, че това с неизвестно съкровище — старо клише, което минава в бизнеса с недвижими имоти, имай ми думата — и че искаш той да е един от малцината късметлии, които са го открили. Тези хора обичат първи да намерят хубаво вино. И най-важното — Чарли прободе въздуха с вилица за по-голям ефект, — казваш им да споделят тайната с няколко доверени клиенти. Шумотевицата ще развали всичко. Като се замислиш, вероятно затова не продават във Франция. Жабарите ще задават неудобни въпроси — той вдигна вежди. — Е? Може и да мине, нали?

Изглеждаше напълно невероятно. Макар че, както Кристи отбеляза, изглеждаше повече от невероятно — дори немислимо — че някой ще похарчи половин милион долара за една-единствена бутилка вино. И въпреки това се бе случило. Това беше новост за Чарли и той моментално се възползва от нея.

— Ето — заяви той. — Точно каквото казвам и аз. Здравият разум непрестанно изхвърча през прозореца във винения бизнес.

— Да допуснем, че в това си прав — отвърна Кристи. — Как ще го докажеш?

Предложения и контрапредложения прехвърчаха над мидите, а после и над сиренето. Макс изключи варианта да се обадят в полицията, щеше да съсипе Русел наравно с останалите. Прекият сблъсък с Натали Озе отново бе повдигнат и отхвърлен по същата причина: тя просто щеше да отрече всичко и поради липса на доказателства щеше да й се размине. Колкото повече говореха, толкова по-ясно ставаше, че трябва да се съсредоточат върху Жан-Мари Фицджералд.

Вече бяха на кафето и наблюдаваха как след обяда селото се завръща бавно към живот, когато Макс се обърна към Кристи.

— Кой е най-богатият човек на света?

— Не знам. Бил Гейтс?

— Джордж Сорос? — предположи Чарли. — Рокфелер, Дюпон, Ротшилд — не, почакай, ами султанът на Бруней? Все има някой и друг петак.

Единственото, което Макс знаеше за султана на Бруней, беше, че богатството му е от петрол — колосално, безобразно богатство. Притежаваше огромни имоти по цял свят — гори в Канада, стада бизони в Уайоминг, златни залежи и диамантени мини в Африка, газови компании в Русия. Говореше се, че в двореца, в който прекарва по-голямата част от времето си, има четиристотин стаи, обзаведени с възхитителни антики. Но освен тези откъслечни сведения, колкото и да бяха известни, той беше загадка — рядко имаше публични изяви, никога не се снимаше, усамотен Крес.

— Идеално — заяви Макс. — Той е идеален. Чарли, не би могъл да дойдеш в по-подходящ момент.