Питър Мейл
Добра година (18)

Седемнайсет

По време на изследването, което го отведе до най-далечните предели на избата, Макс се бе натъкнал на бутилка доста старо, много хубаво шампанско и я запази да отпразнуват идването на Чарли. Сега я изтупваше от праха, за да я сложи — поради липса на нещо по-подходящо — в една от пластмасовите кофи на мадам Паспарту, която вече бе напълнил с кубчета лед. Контрастът между непретенциозното синьо на кофата и тъмната, сериозна елегантност на бутилката в никакъв случай не беше пример за съвършенство, но поне виното щеше да се охлади. Сложи бутилката в гнездото от лед и завъртя между дланите си дългото, тънко гърло.

Макс имаше още много да учи и доста път да извърви, но вече започваше да открива малките удоволствия, свързани с виното и неговите различни ритуали — удоволствия, за които не бе намирал време, докато живееше в Лондон. Там виното беше просто хубаво или пълно разочарование, евтино или скъпо, без някаква конкретна история, нещо, което се сервира в ресторантите с анонимна експедитивност. Тук щеше да е друго. Тук щеше да участва в целия процес, от гроздето до бутилката, и го очакваше с трескаво нетърпение. Виното щеше да е неговият занаят. И както Чарли обичаше да казва всеки път, когато забиеше нос в чаша, няма по-благородно призвание от това.

— Е? — попиша Чарли. — Какво смяташ?

Беше излязъл на двора с широко разперени ръце и очакваше коментар. Косата му беше още мокра от душа и сресана назад, беше облечен в риза с къси ръкави, украсена със светлозелени листа марихуана и извадена върху бели памучни панталони.

— Купих си я миналата година в Мартиника — обясни, като приглади яката си, — от един тип на плажа. Нарича се джойнт риза. Trés cool^[1], каза той — или поне така си мисля.

— Това е правилната дума, Чарли — съгласи се Макс. — Няма спор. И можеш да я свиеш и да я изпушиш. Каква риза само!

Макс насочи вниманието си отново към бутилката, завъртя телта около гърлото и леко издърпа тапата. Сложил ръка отгоре, усещаше как тя напира в ръката като че ли е жива и иска да избяга. Малко по малко я остави да се изтегли нагоре, докато излезе от бутилката с приглушена въздишка.

Чарли го наблюдаваше през цялото време и кимаше одобрително.

— Така се прави — заяви той. — Не понасям хора, които размахват бутилката и пукат тапата като проклета ракета „Скъд“. Отвратително разхищение на шампанско. Какво имаме всъщност?

Макс извади покритата с водни мъниста бутилка от кофата.

— Krug, реколта 1983 г. Намерих го скрито в ъгъла — чичо Хенри сигурно го е забравил.

— Браво на него.

Макс разля виното и освободи финия му букет с лек аромат на препечено. Чарли го вдъхна дълбоко със затворени очи и поднесе чашата към ухото си.

— Това е единственото вино в света, което можеш да чуеш — каза той. — Музиката на гроздето. Наздраве.

Отпиха в мълчание и пороят от мехурчета прободе езиците им.

— Кажи ми честно — подзе Чарли, — според теб ризата става ли? Небрежно, но не твърде крещящо — това целим. Спортно-елегантно, Кари Грант в почивния си ден и прочее в този дух.

Макс кимна към вратата.

— Ето я и дамата ти. Питай нея.

Кристи бе облечена в същата черна рокля — изгладена до съвършенство от мадам Паспарту — с която бе на вечерята у Русел, и със същите зашеметяващи червени обувки на високи токове, този път с лакирани в същия цвят нокти на краката, които се показваха от отворите отпред. Чарли подсвирна продължително и въодушевено.

Кристи кимна благодарно.

— Харесва ми ризата ти, Чарли — похвали го тя. — Много е готина.

Макс й подаде чаша с шампанско.

— Вдигам тост — каза той, — за човека, който направи това възможно: чичо Хенри. Бог да го благослови.

Вдигнаха чаши и се спогледаха — усмихнати, всеки с трепетните си очаквания от предстоящата вечер.

Нивото на течността в бутилката и залязващото слънце спадаха приблизително с еднакво темпо и вече бе настъпил здрач — мек и розов — когато тримата стигнаха в селото. Площадът беше претъпкан, веселото жужене от поздрави и разговори се смесваше с музиката от високоговорителите. На терасата на кафенето бяха наредени допълнителни маси и музикантите от оркестъра, четирима впечатляващо мустакати господа с най-официалните си черни панталони, бродирани жилетки и бели ризи, пиеха пастис преди изявата си. Наоколо се гонеха деца, които понякога минаваха и през гората от крака на възрастните. Кучетата се шляеха — повече с надежда, отколкото с очаквания — около дългите открити скари, където méchoui^[2] и merguez^[3] с цвят на засъхнала кръв цвърчаха над въглените под зоркия поглед на готвача на „Ше Фани“.

Макс си проправи път през тълпата до скования бар, където самата Фани, защитена от шията до коляното с целомъдрена престилка, щедро наливаше чаши с вино.

— Това не е точно в твой стил — отбеляза той, сочейки престилката.

Без да каже нито дума, Фани бавно се обърна и го погледна през рамо с вдигнати вежди. На гърба имаше съвсем тънка ивица коприна в цвят на лавандула, завършваща с възкъса пола.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

Макс преглътна с мъка и поръча три чаши вино.

— Надявам се, че няма да си прикована зад бара цяла вечер — каза той. — Момичетата трябва да се хранят. Да ти запазя ли място? Ах, Фани! Напитките се точат като лепило.

Пощальонът Гишар и съпругата му, и двамата силно напарфюмирани, се бяха добрали до бара и задъхани чакаха чашите си.

— Bonsoir^[4], мосю Скинър. Ще видим ли английски танци тази вечер?

Макс взе чашите и се запъти, окуражен с прощално намигане от Фани, да търси Кристи и Чарли, които го наблюдаваха от маса пред кафенето.

— Какво толкова смешно има? — поинтересува се Макс и погледна първо едното ухилено лице, после другото.

— Нищо — отговори Чарли. — Абсолютно нищо.

— Кръжат един около друг от няколко дни — обясни Кристи. — Трябва да внимаваш, Макс. Струва ми се, че тази вечер тя ще пристъпи към действие.

— Вие двамата — подзе Макс, клатейки глава. — Вулгарни теории. Просто бях любезен с очарователна млада дама, която, бих казал…

— … е облечена в рокля с размер на кърпичка — добави Чарли. — Според мен Кристи е права.

Те отпиваха от виното — което Чарли обяви за младо и игриво, но добро по сърце — докато наблюдаваха парада, преминаващ пред тях. Празненството бе привлякло хора от съседните села, както и по-далечни чужденци: немци с цвят на полиран махагон и с говор, който звучеше грубо и гърлено на фона на по-мекия, по-меден френски; американските велосипедисти, които бяха видели на пазара и които сега бяха облечени като богати тийнейджъри в онзи особен вид памук, който като че ли никога не се мачка, с колани със сребърни катарами, девствено чисти маратонки и, разбира се, бейзболни шапки със спортни или военни мотиви; група цигани, слаби и смугли, всичките облечени в черни дрехи, плъзгащи се през тълпата като акули сред местния пасаж от тропически риби; шепа парижани с пастелни кашмирени пуловери, преметнати през раменете, за да ги предпазят от 25-градусовия вечерен хлад. Но както отбеляза Кристи, май нямаше англичани.

— Ех — подхвана Макс с компетентния тон на стар местен жител с десетдневен престой, — те са предимно от другата страна на Люберон — Горд, Менерб, Бонийо, златния триъгълник. Казвали са ми, че там е много по-светско, от колко то тук, soirée всяка вечер. Точно по твоята част, Чарли. Очевидно обичат да говорят за цените на имотите.

На няколко маси от тях музикантите, подкрепени с един последен пастис, бяха събрали инструментите си и сега се качваха на сцената. Рап певецът, който звучеше по високоговорител, бе прекъснат по средата на ругатня, а пространството пред сцената започна да се разчиства. Зад бара Фани беше свалила престилката и я нахлузваше през врата на другия барман — стар, дребен мъж, който стоеше неподвижен, хипнотизиран от близостта на деколтето, поднесено на нивото на носа му.

Чарли смушка Макс.

— Действай бързо, преди младият Локинвар да я покани на танц — посъветва го той и двамата с Кристи се изправиха. — Ние ще отидем да намерим маса.

Но завеждането на Фани до масата беше бавен процес на общуване, белязан от чести спирания, в които тя прегръщаше приятели и клиенти на ресторанта, наблюдавана от бдителните, а понякога и не съвсем одобрителни, очи на благоверни. Фани в ресторанта, погълната от всичките си задължения, беше някак безопасна — очарователна и извънредно привлекателна, но безопасна, Фани, освободена от професионалните си отговорности, в рокля, която можеше да накара и най-предания съпруг да се замисли за уикенд в Париж, не беше гледка, която някоя съпруга би приветствала, особено във вечер с вино, музика и танци. Макс сметна, че се е справил добре, покривайки разстоянието между бара и масата — не повече от петнайсет метра — за десет минути.

Кристи и Чарли бяха осигурили четири места и кана с вино в единия край на дълга маса, гледаща към сцената. Чарли беше в най-галантната си фаза, когато Макс го представи на Фани — скочи на крака, наведе се над ръката й и промърмори „еншанто, еншанто“ дори с по-голям от обичайния си ентусиазъм. Но за съжаление това потъна под рифовете и тушовете на оркестъра, който настройваше инструментите си и чак когато тя попита за колко време ще остане в Сен Пон, езиковият му проблем стана явен.

Фани се обърна към Макс.

— Приятеля ти хич го няма с френския, нали?

— Знае около четири думи. Аз съм официалният преводач за тази вечер.

И той действително се захвана да превежда, като предаваше коментарите на Фани за жителите на селото, заели местата по съседните маси, нещо като неофициален „Кой, кой е“ на Сен Пон.

— Ето там е Борел, кмет на селото от трийсет години, симпатичен мъж, вдовец. Има апетити към вдовицата Гоне — тя седи на съседната маса, — която работи в пощенската служба, но е très timide, много срамежлив мъж. Може би музиката ще му вдъхне кураж. В другия край на нашата маса седи Арлет от épicerie^[5] заедно със съпруга си. Както виждате, тя е доста едричка, а той — много дребен. Говори се, че го бие.

Фани се изкикоти и направи пауза да отпие от виното. Макс вдъхна уханието й и овладя импулса да отметне косата й и да я целуне по врата.

— Онези двамата нямат вид на местни — отбеляза той, сочейки към скъпо облечена двойка, които стояха в единия край и гледаха отвисоко тълпата.

Фани изсумтя.

— Семейство Вилньов-Лубер, много са prétentieux^[6]. Имат къща в шестнайсети район в Париж и имение недалеч от Екс. Тя твърди, че е пряка наследница на Луи XIV и аз й вярвам. Прилича на него — последва кикотене. — Приятели са на Натали Озе. Направо са си лика-прилика.

— Да разбирам, че Натали не ти е първа любимка.

Фани погледна Макс и леко сви голото си кафяво рамо, насочено към него.

— Да кажем просто, че имаме различни интереси.

Макс се чудеше дали Натали ще се появи, когато една тежка ръка се стовари върху рамото му. Той се обърна и видя Русел в тоалета си на Ив Монтан заедно с Людвин, блестяща в тъмнолилаво. Фани явно харесваше и двамата и когато те отминаха да си търсят места, каза на Макс:

— Той е добър човек. Беше много мил с мен, когато отворих ресторанта, и направи всичко възможно да се погрижи добре за чичо ти… o, merde. Задава се октоподът.

Макс вдигна поглед и видя набит мъж на средна възраст да се устремява към масата, а по червендалестото му лице се четяха наченките на похотлива усмивка.

— Ето го и Гастон — доставя месо за ресторанта — обясни Фани. — Същински звяр, но месото му винаги е добро. Ще се наложи да танцувам с него.

— Bonsoir ma jolie!^[7] — Мъжът спря пред масата, напълно пренебрегвайки Макс, и завъртя единия си пръст в кръг, като олюля дебелите си бедра. — Свирят пасо добле само за нас.

След прозрачно престорена усмивка и извинително стисване на рамото на Макс французойката се остави да я отведат на дансинга с напълно ненужна помощ от ръката на Гастон, поставена на голия й кръст.

Кристи забеляза печалната физиономия на Макс.

— Ако това е конкуренцията — успокои го тя, потупвайки го по ръката, — няма от какво да се притесняваш. Виж, имаш ли нещо против де те оставим за малко? Чарли твърди, че е Нуреев на пасо добле.

Макс правеше всичко възможно да не гледа опипващите ръце на Гастон, когато чу познат писък, и мадам Паспарту, поразителна в лимоновожълто с ментовозелени обици с пера, се появи до него.

— Не можете да седите сам, мосю Макс. Трябва да танцувате. Ние трябва да танцуваме.

Макс се огледа отчаяно, но нямаше изход за бягство. С известна неохота, която Фани сигурно също бе изпитала, той се отправи към дансинга с райската си птица.

Неохотата скоро бе забравена. Тя танцуваше великолепно, лека и прецизна в стъпките си, нагаждаше се към неговите грешки, водеше, когато той се объркваше, въртеше го, когато трябваше да се въртят, и като цяло го караше да се чувства много по-добър танцьор, отколкото всъщност е. След първите няколко минути вече беше постигнал достатъчно добър синхрон с мадам Паспарту да се отпусне и да се поинтересува от останалите танцьори. И тук се виждаше разнообразна и невинаги ортодоксална колекция от стилове.

Най-младата танцьорка, момиченце на около седем години с въгленовочерни къдрици, учеше стъпките по старомодния начин — стоеше на стъпалата на дядо си и го стискаше за едното бедро, за да не падне насред на завъртането. Възрастният мъж се тътреше, но държеше с едната си ръка рамото й, а с другата — чаша вино. Зад него Макс видя Фани да извива тялото си назад, опитвайки се да държи Гастон на разстояние. Когато зърна Макс, тя забели очи и скръцна със зъби. Гастон прие това като усмивка на наслада и похотливата му усмивка стана още по-широка.

За разлика от тях семейство Русел показваха на селото как трябва да се танцува пасо добле: телата бяха прилепени, гърбовете изправени, раменете стегнати, кутретата вирнати. При всяка смяна на посоката двете глави трябваше да се завъртят в един и същ миг, сякаш ги дърпа невидима връв, а Людвин отбелязваше обръщането с чукване с пета. Макс ги посочи на мадам Паспарту, която също не се справяше никак зле с чукването, и тя кимна.

— На младини са печелили медали — обясни му тя. — Внимавайте със стъпалата си, мосю Макс — стъпвайте на възглавничката. На възглавничката.

Макс продължи на възглавнички, воден с нежен натиск от партньорката си, която го насочваше по периметъра на дансинга. Чак в далечния край, където сенките бяха най-плътни, той зърна Кристи и Чарли — преплетени, почти неподвижни, откъснати от света. Мадам Паспарту нададе едно кратко „аах“ със задоволство и понесе Макс обратно към светлината, а перата от обицата й го докоснаха леко по брадата.

Той остави мадам Паспарту при приятели на нейната маса, благодари й за урока и видя, че Фани бе избягала при скарата и пълнеше две чинии. Приближи се зад нея и усети как потрепва, когато я докосна по ръката. Щом видя, че е Макс, тя се усмихна.

— Съжалявам — каза му. — Реших, че се връща за още. Какъв emmerdeur^[8]. Единственият начин да се отърва беше да му кажа, че трябва да те нахраня.

Фани му подаде чиния с парчета черно и розово агнешко, а коричката на картофения огретен беше златистокафява.

— Макар че — продължи тя нацупено, — явно си прекарваше добре с Мими. С всички момичета ли танцуваш така?

— Така ли се казва, Мими? Не знаех.

Това беше най-подходящото име за човек, който танцува така, помисли си той.

Когато се върнаха на масата, установиха, че Кристи и Чарли още са в сенките; най-после Макс почувства, че Фани е изцяло негова.

— Знаеш ли — подхвана той, — за пръв път, откакто се познаваме, оставаме насаме — е, ако не броим останалите сто и петдесет души.

Фани го погледна с широко отворените си тъмни очи.

— Какви други хора?

Макс нежно докосна бузата й с опакото на ръката си, всички мисли за храна излетяха от главата му.

— Знаеш ли, мисля си…

— Няма нищо, абсолютно нищо по-добро за апетита от едно бързо пасо добле. — Чарли се бе завърнал разчорлен, леко замаян и извънредно щастлив. — Трябва да опитате. — Той си извади главата от облаците за достатъчно дълго време да забележи изражението на Макс. — О, по дяволите. Извинявайте — прекъсвам ви. Глупак.

Стоеше до тях непохватен и унил, цялото му тяло се гърчеше извинително.

Фани се засмя и Макс усети как бедрото й се притиска в неговото под масата.

— Какво казва той?

— Май се притеснява, че вечерята ни ще изстине. — Макс погледна почти комичното безпокойство, изписано върху лицето на приятеля му. — Хайде, Чарли, сядай. Какво направи с Кристи?

Щастието се завърна върху лицето на Чарли.

— Отиде да вземе храна. Прекрасно момиче. Каква чудесна вечер. — Той се усмихна на Фани. — Бело фиеста — а, ето я, идва.

Кристи остави чиниите на масата и седна, клатейки глава.

— Онази адвокатка е тук, в случай че те интересува. Реших, че ще ме покани на танц. — Чарли изглеждаше озадачен. — Макс, ти му кажи.

Докато се хранеха, Макс обясни — на двата езика заради Фани — и те се огледаха да видят къде седи Натали Озе. Фани първа я зърна със семейство Вилньов-Лубер и слаба, модерно облечена жена на средна възраст, която тя със сумтене представи като accessoire^[9] на Натали. Макс наистина се радваше, че я вижда. Беше малко вероятно да се появи, ако Русел й бе казал за виното. Но то можеше да почака до утре.

Оркестърът беше свършил първата серия от песни — каква само буйна серия беше — и се бяха завърнали в кафенето да нападнат пастиса, докато диджеят се бореше с уредбата. Чу се моментно бръмчене и темпото рязко се смени. Внезапно площадът се изпълни със звука на бавния, опушен, безкрайно съблазнителен глас на Даяна Крол. Езикът беше английски, посланието — универсално, повече приличаше на приглушен зов за чифтосване, отколкото на песен:

Може и да ни предстоят тежки времена,

Но докато има музика и лунна светлина,

Нежност и любов,

Нека се оставим на музиката и да танцуваме.

Макс се изправи и нежно хвана Фани за ръката, усещайки пулса й с върховете на пръстите си.

Кристи се ухили и им смигна.

— Танцувайте така, сякаш никой не ви гледа.

Така и направиха под преобладаващо одобрителните погледи на le tout village^[10]. С изключение на Гастон.