Рони О’Съливан
Бяг: автобиография (12)

11
Аз и татко: историята отвън

„Във фитнеса с Тери. Той ме кара да тренирам зверски. Вече ми е лошо.“

 

Едно от първите неща, които правехме с татко, когато го пускаха в отпуск за по един ден от затвора, бе да тичаме. По-скоро джогинг, а не тичане. Напомняше ми за онези моменти, в които ме караше да бягам по улиците, когато бях дете. Но тогава не ми правеше компания в бягането, а караше след мен с кола!

Когато излезе от затвора, бе с наднормено тегло — имаше коремче и бе пуснал гушка. Не съм сигурен защо. През по-голяма част от времето в затвора бе в страхотна форма, изчистен и без нито едно излишно килце по себе си. Може би последните месеци вътре си позволи да се занемари.

Папараците успяха да ни снимат, докато си правим краткия джогинг, и ни публикуваха във вестниците. Таблоидите обожават всяка възможност, която им се отваря да разкажат историята на баща ми. През февруари 2009-а „Дейли Мейл“ го показа в целия му тумбест вид, синя риза с марката Hackett’s, сини ръкавици, шорти и вълнена шапка със заглавието:

„Бащата на снукър шампиона Рони О’Съливан празнува свободата си след 17 години… с джогинг навън“.

Писаха, че татко бе пуснат на свобода като част от рехабилитационния му план и че трябва да се върне обратно в затвора през уикенда. Татко, разбира се, не обели и дума пред медиите, но мама направи писмено изявление през Световната асоциация: „На този етап предпочитаме да се уединим. Просто искаме да ни оставите на мира“.

След еднодневното пускане от затвора имаше и такова за цял уикенд. Накрая през 2010 г. го освободиха предсрочно с условие: ако извърши каквото и да е престъпление или не се отчете в полицейското управление, както е длъжен да прави на определен период от време, могат да го върнат в затвора за излежаване на доживотната присъда по всяко време.

Беше странно, когато позволиха на татко да напусне сградата на затвора за пръв път. Не знаех какво да очаквам. Появих се пред затвора Съдбъри, който се намираше в Източна Англия, паркирах, влязох вътре, взех татко и ето! Вече бяхме в колата! Беше 2009-а.

Вероятно бях способен да играя Through the Keyhole (английско комедийно шоу игра, в което водещият обикаля домовете на известни хора и после други знаменитости се опитват да познаят на кого е къщата) с английските затвори, защото бях посетил толкова много от тях. Поне дузина, може би дори и повече. Съдбъри ми бе любимият — бе от отворен тип, което означаваше, че затворниците скоро ще се завърнат вкъщи. Затворът бе с много по-либерален режим от другите. Съдбъри се различаваше от други подобни като Лонг Лартин и Белмарш — затвори с високо ниво на сигурност, които бяха затвор в затвора в затвора. Докато преминеш през едни бариери, идват други, после — трети. В продължение на 15 — 16 години посещавах татко в такъв тип затвор, където имаш усещането, че никога няма да излезеш дори и ако си само на посещение.

В Съдбъри нямаше портал, нищо. Излизаш и си вече на шосето. Така че когато го посетих за първи път там, осъзнах, че ако се държи прилично, той наистина ще се върне вкъщи. Всичко бе доста по-спокойно в сравнение с това, през което бе минал преди.

За мен най-лошият затвор си остава Брикстън — истинска гадост. Изискваха от мен да се събличам, за да ме претърсват при всяка визита. Честно казано, това не ми харесваше. Караше ме да се чувствам не намясто. Усещах, че ме унижават нарочно само заради шоуто.

Отидох набързо до Съдбъри и той се качи в колата — не можех да повярвам. Отново сме заедно на пътя. Всъщност на паркинга на затвора, но това нямаше значение.

— Е, къде искаш да отидем — го попитах.

— Откъде да знам, по дяволите? — отговори той. — За първи път съм навън от седемнадесет години.

— Знам един хубав хотел, където съм отсядал преди. Може да отидем там, да закусим и да прегледаме вестниците.

— Да, става — каза той. — Да тръгваме!

Но имахме цял ден на разположение. Цял ден е доста време и не знаехме как да го запълним. Така че отидохме там и прекарахме целия ден на това място. И двамата плакахме. А нито един от нас не се разплаква лесно. Виждал съм го да пуска сълза два пъти преди. Първият път бе, когато се върнах от Банкок и той бе обвинен в убийство. Плачех и той не можа да сдържи мъката си от това. Другият път бе, когато бе пуснат под гаранция и карахме по магистралата, за да отидем на един турнир на следващия ден. Една песен на Дийкън Блу вървеше в колата — от тези, които те карат да се разчувстваш. Погледнах го и имаше сълза в окото му. Песента се казваше „Момчето, което си е отишло“ и трябва доста да го е разчувствала. Ставаше дума за стари снимки, записи, спомени и загуба — и предполагам, че в този момент аз бях неговото момче, което си е отишло.

Когато отидохме до хотела и се чу с майка ми по телефона за първи път, трепереше. После просто остави мъката да се излее. Стана ми много мъчно за него. Разсъждавах какво правят затворите с теб — той е на свобода, но трепери, плаче и е пълна емоционална бъркотия. Но пък колко по-различен можеше да бъде, когато това е първият му ден на свобода след близо 20 години в затвора.

Трудно ми бе да разбера всичко, защото той беше моят баща и моят герой и единственото, което можех да мисля, е, че сега аз съм този, който кара хубавата кола, купува закуската и го подкрепя. Бяхме си разменили ролите и някак си това бе адски странно. Последният път, когато бяхме по този начин заедно, бе в Блекпул, когато бях на 16 и се класирах за световния шампионат. Определено той бе силната фигура по това време.

След закуската татко отиде да го подстрижат и да му оправят ноктите. След това си взехме стая и прекарахме деня в нея — гледахме футбол и си говорихме за какво ли не.

Бях изнервен, защото не знаех какво да очаквам и какво се очаква от мен. Бях свикнал той да ми казва какво да правя и ми беше много странно сега аз да решавам къде да ходим и какво да правим.

Още след като го вкараха в затвора, очаквах освобождаването му. Това ми даваше сили да продължавам напред. Приятели, журналисти, всички ме питаха в продължение на 18 години кога татко ще излезе, и този ден вече наближаваше. Предполагам, че очакванията ми как ще се развият нещата бяха доста оптимистични. Мислех си, че всичко ще се върне отново към нормалното — татко щеше да си бъде вкъщи, мама щеше да готви за всички нас, всеки щеше да се чувства сигурен, той щеше да управлява отново бизнеса си, щяхме да ходим до Западен Лондон, щеше да е забавно, къщата щеше да е пълна отново, той щеше да ми казва правилните думи, които да ме накарат да играя по-добре. Но нищо подобно не се случи.

Цялото семейство си имаше собствени фантазии за живота след затвора. Разбира се, татко също. Когато не си мечтаеше за щастлив живот вкъщи, алтернативната му фантазия бе как щеше да отиде до Бразилия, когато излезе. „Може да ме посетиш — каза той. — Но ще съм с големи очила и когато слезеш от самолета, ако си с някоя жена, няма да мога да те видя. Но ако дойдеш сам, всичко ще е наред.“

„Побъркал си се“ — му отвърнах. Това бе всичко, което чувах през последните четири-пет години от присъдата му — когато изляза, ще направя това и онова.

Нищо от плановете му обаче не се осъществи. Бразилия? Купи си къща зад ъгъла в Чигуел.

Мама даде да се разбере, че вече не е същата и е продължила напред. Тя се промени страшно много, докато той бе в затвора — стана независима жена, затова щеше да е много трудно да започне живота си отново, все едно нищо не се е случило. Мама бе щастлива с това, което бе постигнала и имаше в момента, държеше нещата под контрол и не искаше се разстройва отново. Татко трябваше да приеме това и за да бъда честен, той успя да го направи.

Напоследък започна отново да ми казва какво да правя и това също може да доведе до проблеми, защото аз също съм свикнал да съм независим точно като майка си. През последните 20 години съм бил независим и дори да правя грешки, не е необходимо някой да ми ги натяква. Не чувствам, че трябва да се обяснявам, но продължавам да го правя само защото ми е баща. Сигурен съм, че го прави с добри намерения, но невинаги по най-правилния начин.

Татко не разбира логиката, според която живея живота си. Може би защото просто няма такава.

„Винаги ще правиш гафове — подкарваше ме той. — Животът ти винаги ще е бъркотия. Винаги ще имаш проблем с парите, винаги ще имаш еди-какво си…“ Предполагам, че можех да кажа, че съм многократен световен шампион по снукър и че не може да съм оплескал нещата чак толкова много, но не ми се занимаваше. Татко харесва нарочно да ядосва хората. Не казвам нищо, просто си мълча, излизам през вратата, изключвам си телефона и изчезвам за 3 — 4 дена, които използвам, за да бягам, да поиграя малко снукър и да си върна свободата и нормалната психика отново. Знам, че татко ме обича, грижи се за мен и ме разбира, но понякога всичко ми идва малко в повече.

От време на време си мисля, че се опитва да ме сломи нарочно. Това ме натъжава, защото се грижа за него, искам най-доброто за него и винаги го подкрепям. Той знае, че може да свали и ризата от гърба ми. Казвал съм му, че всичко, което имам, е и негово. Понякога обаче се чувствам между чука и наковалнята — между него и мама; между него и някой от мениджърите ми, когато има спор с тях; между него и приятелите ми, когато някой от тях не му допадне. Татко винаги изразява чувствата си директно и така може да създаде напрежение. В крайна сметка това са приятелите ми, хората, с които работя, майка ми и не искам да бъда по средата на конфликти и да съм принуден да избирам страна. Семейството ми означава всичко за мен, обичам го с цялото си същество, но ми писна да съм по средата на всички конфликти. Ако успея да се откъсна от това, да се върна към моя си свят и да създам собствения си път — тогава вече животът ми може да започне да придобива смисъл. Ако от мен се очаква да се намесвам за всеки друг и да водя битките му, ще разреша тъпите му проблеми и просто ще си изляза през вратата. Ако ме притискат твърде много, ще избягам. Или, както д-р Стив казва, просто ще изключа напълно.

Сестра ми Даниел се разбира добре с татко. Тя и баща ми са доста еднакви и е наистина страхотно за нея, че той излезе от затвора, защото можеше да бъде бащата, когото тя никога не е имала.

След като татко излезе за първи път, това вече стана нещо нормално. Първият път, когато дойде да ме гледа да играя, беше на турнира Premier League. По това време той бе добре, но след като се появи още веднъж, осъзнах, че присъствието му на снукър турнир определено не е най-доброто нещо за мен. Бях свикнал да ходя сам с няколко приятели, които ме подкрепят, докато си върша собствената работа, и изведнъж присъствието на татко започна да ми напомня времето, когато бях на 10 или 11 — той продължаваше да казва на хората какво да правят.

„Давай, синко, изкарай топките“ — викаше на съдията, когато той изкарваше топките от някой джоб, и това ме накара да се чувствам отново като малко дете. Усещах се неадекватен. Никога нищо не му казах. Просто си мислех, че не искам да присъства на никое голямо състезание.

Ако се класирам за финал, тогава може да присъства — да дойде в неделя сутрин и всичко да е приключило до неделя вечерта. Но да е там през цялото време на турнира, бе недопустимо за мен.

Бях си изградил собствена рутина, мой си начин на правене на нещата. Разкарвах всеки, който се опитваше да се намеси в него. Това не подлежеше на преговори. През годините се научих, че първо трябва да се грижа за себе си, когато става дума за снукър. Не ме интересува дали е майка ми, баща ми, децата ми; ако не им се идва на даден турнир, не идват. От Шампионата на Обединеното кралство нататък реших, че вероятно не е най-доброто за кариерата ми, ако татко е покрай мен, когато съм на работа, и счетох, че трябва да прекратя това още в зародиш — отрано.

Така и не проведохме разговор на тази тема. Не го направихме, защото той ме изпревари.

„И без това предпочитам да те гледам по телевизията“ — каза.

„Имаме напредък!“ — си помислих.

Може би знаеше как се чувствам и ме улесняваше.

„Твоите снукър приятели така или иначе не ми допадат. Не ги харесвам“ — каза той.

Вярно е: те са стара и забавна компания, но АЗ ги харесвам. Той просто е привикнал да живее в друг свят. Баща ми харесва да има смях, бъзици и провокация, но в снукъра не са свикнали на такива неща. Те са там само за да си свършат работата и толкоз. Научих се да се адаптирам към това, а то не е светът, който е обичаен за татко. Така че това може би беше най-доброто решение и за двама ни — да не идва с мен на турнирите.

И той е доволен от решението си.

„Мога да хвърлям неща по телевизора — продължи татко. — Това съм правил в продължение на двадесет години и защо да спирам сега? Когато пропуснеш, просто хвърлям нещо по телевизора, а очевидно не мога да го направя, ако съм в Шефийлд или където и да е.“

Мисля си, че на татко затворът малко му липсва. Когато се върна за първи път вкъщи, накрая на деня трябваше да го върна в затвора, където бе обратно при приятелите си; наблюдавах ги и си мислех как баща ми си има добра среда там, те го харесваха. Не казвам, че не искаше отчаяно да излезе, но там също се чувстваше комфортно като у дома си. Така и трябваше да бъде, за да оцелее, а ако татко е добър в нещо, то е оцеляването.

След пускането за един ден, започнаха да го освобождават за по цял уикенд. Беше ми много мъчно да го гледам към края на уикенда. Спомням си, че веднъж плаках, защото бях свикнал с присъствието му. Бе дошъл във вкъщи и аз бях разбит, като трябваше да го върна в затвора.

— Какво има? — попита ме той.

— Просто съм натъжен, че си тръгваш. Не искам да се връщаш обратно там.

Прегърна ме силно. Беше ми много трудно. Бях свикнал да го няма в продължение на години. После свикнах да е с мен, а трябваше пак да си тръгне.

Чувах за истории на хора, които са излежавали присъди, подобни на тази на татко, и които никога не се връщат към нормалния начин на живот след това. Те просто не знаят как да живеят навън. Някои от тях дори нарочно се връщат в затвора заради сигурността, която той им дава, или заради старите си навици и приятели. Така че си мислех, че татко се справя страхотно. Не съм изненадан, защото той е един от тези хора, които са способни да продължават напред независимо в каква ситуация се намират. Това е страхотно умение. Бих искал да съм наследил поне малко от него.

Понякога оставам за през нощта при баща си и има периоди, през които го виждам всеки ден. Имам една малка раница там, така че да мога да пооставам, да си мия зъбите, да имам дрехи и маратонки за бягане. Приготвяше ми закуска — варени яйца с препечен хляб. Затова ям всеки ден варени яйца с препечен хляб, защото той започна да ги прави за мен и децата. Ако няма варени яйца с препечен хляб, приготвени за мен, не мога да започна добре деня си. Това, което най-много обичам да правя с татко напоследък, е да си седим в апартамента му на по чаша чай, да гледаме спортни програми и да си поръчаме нещо за хапване — индийско или китайско. Просто да се отпуснем.

Докато татко излезе от затвора, майка ми напълно бе променила стария си начин на живот. Нощните клубове изобщо не я интересуваха. Ние с нея сме доста идентични. Въпреки че излизаше да се забавлява навремето, тогава е била с татко и просто е била младо момиче, което е искало да се развлича. Сега, когато се връща към миналото, осъзнава, че е била заобиколена от доста вулгарни хора. Когато татко вече го нямаше до нас, тя видя всички онези, които се навъртаха наоколо, поставяха дрога на масата и й казваха: „Хайде, Мария, това ще ти помогне да преодолееш мъката“. Тя им отвръщаше: „Майната й на вашата дрога“. Майка осъзна, че това не са хората, с които искаше да бъде — те са прогнили човекоподобни създания, способни да те изкормят за пет гроша. Именно затова тя започна да ги отбягва и да разчита предимно на себе си.

Преди татко да влезе в затвора, нямаше начин как да се възползват от майка ми, но след като него вече го нямаше, всички започнаха да се държат като пирани, които се събират във водата, изчаквайки. Някои от тях продължават от време на време да се появяват след дълга пауза, а татко умее да прощава. Това е добра черта на характера и го адмирирам за нея, но той прощава прекалено много. Мама доста по-малко прощава напоследък. Ако я прецакаш веднъж, всичко приключва.

Но все си мисля, че е доста по-трудно да си навън, когато партньорът ти е в затвора, отколкото да си този, който го е отнесъл. Когато си навън, трябва да се справяш с бъркотията на живота. Ако си вътре, си получаваш трите яденета на ден, всичко е осигурено. Татко казваше: „Спрях да се притеснявам за децата, спрях да се притеснявам, за каквото и да е. Трябваше да го направя, защото вътре всяка привързаност може да се използва срещу теб“. Накрая си мислеше, че така или иначе не може нито да управлява бизнеса от вътре, нито може да се грижи за децата си, следователно няма смисъл да мисли за това постоянно. Докато майка ми трябваше да се справя с всичко — адвокатите, проблемите, семейството.

Справянето с взаимоотношенията никога не е лесно. Може би първата стъпка е да разбереш себе си по-добре.

Работата ми с д-р Стив Питърс ме накара да осъзная по-дълбоко кой съм всъщност и как работи мозъкът ми. Колкото и срещи да имам с него, никога няма да променя основната си същност и вероятно винаги ще бъда такъв, какъвто съм. Идеята на срещите ни беше да се науча да контролирам слабостите си и да отстоявам себе си. Времето, прекарано със Стив, също ми помогна да открия и други черти на живота си. Главно благодарение на Стив чувствам, че съм по-добър в справянето с всякакви взаимоотношения. Например знам, че ако говоря с татко по точно определен начин, това може да го обезпокои, и се старая да го правя така, че да не го разтревожа. Същото важи и за майка ми.

Хората, които са ти най-близки, са склонни да реагират остро, когато изразяваш определено мнение. Понякога отчаяно искаш да споделиш нещо, но ако това е вероятно да предизвика реакция, която ще те натъжи, започваш да се дърпаш назад и да пазиш важните неща за себе си. Понякога хората са твърде близко до теб и ако нещо те тревожи и им споделиш, започват да го взимат твърде лично или пък им предизвиква много страдание. Споделянето те разтоварва първоначално, но впоследствие разбираш, че си направил ситуацията по-лоша, защото трябва да се безпокоиш и за факта, че те са разтревожени за теб. Понякога животът е ужасно труден. Който казва, че е цветя и рози, значи се е отървал много леко.

Сега вече не се събираме заедно като истинско семейство. Майка и татко не си говорят много напоследък. Нямаше го толкова много време и не можеше да очаква, че когато излезе, всичко ще си е постарому. Пак обаче ще кажа: смятам, че се справя невероятно добре предвид обстоятелствата.

Толкова много хора ми казваха, че няма да е лесно, че ще изпитва затруднения и че може да му отнеме дори и 10 години да се адаптира, че няма да е способен да излиза от къщата. И за известно време наистина беше така, беше го страх дори да отиде до магазина. Чудех се дали не ме дразни, наистина ли е уплашен да отиде до магазина за един шоколад? Но тогава той ми каза: „Просто не съм свикнал, цялото това пространство, време и хора покрай мен. Не знам какво да правя с това“. Бях изненадан, че жилав човек като него може да каже нещо подобно. Слава богу, вече се е приспособил и си ходи навсякъде. Успя да си създаде и доста нови приятели. Той си е направил много изводи през времето, когато го е нямало, и е осъзнал, че предишният му начин на живот със сигурност не е бил добър за него. „Може би аз самият имах ниска самооценка — ми сподели — и се опитвах да си подхраня самочувствието, като ходех по клубове, купувах си хубави дрехи и коли. Но дори и да сложиш хубав костюм, пак може да се чувстваш като торба с лайна. Сега знам, че това е ниска самооценка, и не изпитвам нужда да се докарвам и да ходя по баровете.“ Доста се е поуспокоил; хората свикнаха да идват и да го виждат вкъщи, вместо да излизат заедно навън, и той си изгради прекрасна групичка от приятели. Обича спорта си, телевизора, филмите и е страхотно, че се наслаждава на свободата си.

Той наближава шейсетте години вече и най-накрая спря да преследва мечтата си да бъде футболист. Честно казано, престана преди няколко години. Дори за малко играеше в затвора. Сподели, че е поел топката, препънал се е и паднал, след което осъзнал, че нямало никой около него. Колената му се скапали и разбрал, че е приключил с футбола завинаги.