Дийн Кунц
Съседът (9)

9

Амалия заслиза по стълбите към мазето с разтворени от ужас и неможещи да повярват очи, а стъпките й отекваха глухо по дървените стъпала. Мъчила се да чете романа, но той така и не я грабнал, а от мисълта й не излизал онзи глас, който преди това я викал в къщата. На здрачаване погледнала навън и забелязала, че домът на Клокънуол отново е осветен отвътре.

— Отидох до гаража — разправяше, — но теб те нямаше. По въртящата се на грамофона тава обаче веднага се сетих къде може да си отишъл. А вината за това, че си тук, е изцяло моя. Какво друго е трябвало да очаквам всъщност от навлизащо в предпубертета дванайсетгодишно момче, на което току-що съм казала да не смее да припарва тук? Добре, разбрахме, че си смел. Но давай веднага да се махаме.

Матрака, изглежда, го беше забелязала още със слизането си по стълбите, но май едва сега — чак след като видя и халката, веригата и оковите — се усети за какво в действителност става дума.

Силно се съмнявам, че дори тогава осъзна какво точно е ставало на това място. Допускам, че не беше чувала през живота си за Мелинда Хармони, отвлечена цяла година преди самата Амалия да се роди. Но като имаше предвид отвратителния интерес, проявен към нея от страна на мистър Клокънуол, изключително умната ми сестра май загря най-после, че веригата и оковите са признаци на пленничество и че мръсният матрак не е служел просто за нечия отмора. Всичката кръв се отцеди от лицето й, макар че, когато пак се извърна към мен, изражението й беше по-скоро озадачено, отколкото уплашено.

Плувнах целият в пот и се занапъвах отчаяно да й изкрещя: „Бягай! Бягай от тук!“, но нещо не ми позволяваше да си намеря гласа.

— Малкъм? На какво си налетял тук? Какво е ставало в това мазе?

— Сладки спомени — рекох; при това ми се стори, че прозвуча като собствения ми глас, но бях убеден, че беше проговорил друг.

През цялото това време държах ножа плътно опрян в крака ми. Тя едва сега го забеляза.

— За какво ти е този нож, миличък? — Премести поглед към пещта, в по-тъмната част на мазето. — Има ли някой друг тук? В опасност ли си?

Приближих се към нея и чух как собственият ми глас обяви:

— Ако първо теб те бях видял, никога нямаше да се занимавам с онова, другото момиче.

Очите й още по-силно се облещиха и тя отстъпи назад.

Вратата на горния край на стълбището се захлопна. И осъзнах моментално, че ако тя успееше да се качи дотам преди мен, щеше да установи, че е и заключена.

Пред мен стоеше любимата ми, най-обичана сестра, която не излезе от стаята ми, когато на осемгодишна възраст ме повали грипът, от който насмалко да умра. Сестричката ми, чието свирене на кларинета ме беше вдъхновило да открия и в себе си музиката и да се посветя на саксофона, който много бързо се превърна в ключа към моя идентитет. Обичах я повече от всеки друг, повече, отколкото който и да било друг ми беше позволил да го обичам, и ако беше писано да я убия под влиянието на нечий пагубен дух, най-добре щеше да е и със себе си да свърша.

Поначало аз бях този, който живееше със залитания и спъвания, без грам грациозност в движенията си, но в конкретния случай погрешната стъпка направи самата Амалия: залитна назад и се тръшна върху третото стъпало, а аз в този момент вдигнах високо ножа. И съзрях в арктическите дълбини на зелените й очи леден страх, внезапен ужас.

Ножът стигна до горната си мъртва точка, а аз забелязах около шията й онзи сребърен кръст, който не си беше слагала от дните й в прогимназията. Подозирам, че си го беше окачила, преди да излезе от дома, сякаш е знаела, че няма да ме завари в гаража и ще й се наложи пак да влезе в това омразно място.

Ножът засвистя надолу, а на мен ми мина през ума, че кръста на сребърна верижка тя си го беше купила, докато беше още тринайсетгодишна, и е започнала да го носи след първия случай, в който е усетила, че Рупърт Клокънуол я зяпа неотлъчно — в деня, в който е работела върху заданието по изобразително изкуство в задния ни двор. Сигурно е искала да отблъсне с негова помощ злото, да се почувства защитена в този наш свят, в който заплахите дебнат постоянно над всички ни.

Така че ножът продължи надолу, но с по-малък замах, отколкото Клокънуол би желал, и към съвсем различна цел от онази, която той му беше отредил. Със забиването му в бедрото ми аз изкрещях и крясъкът ми прогони духа му.

Писък се разнесе между стените на мазето — но не идеше нито от мен, нито от Амалия; и в това помещение без прозорци, което не предлагаше източник и на най-слаб полъх, изведнъж нахлу могъщ вятър — ледовит, смразяващ в тази лятна нощ, завихри се из цялото мазе, завъртя прахоляк, примесен с бележещите гроба меки бели и жълти кристали, въплътил в себе си всичката нечовешка ненавист.

Изскубнах ножа от бедрото ми, запокитих го на земята и се свлякох на коляно; затиснах с длан кървящата рана, но все още не усещах болка.

Амалия рипна на нозе, но вятърът, сдобил се сякаш със силата на стенобитен таран, я блъсна тъй мощно, че скъса ластика на конската й опашка, а русите й къдрици се изправиха, все едно тя беше свещ, а кичурите — пламъци. Очаквах вихрушката да я вдигне от пода, тъй като медальонът й се издигна право нагоре, доколкото му позволяваше верижката, която всеки миг щеше да се скъса и той да полети нанякъде. Тя обаче го затисна с длан към врата си.

И тогава чух наново същия онзи звук, който предишната нощ ме беше събудил и примамил към прозореца ми, полагайки началото на всичко, което ви описвам — шумът на стържещо по стомана стоманено острие. То пак се чу трикратно, но този път не напомняше на вадена от ножницата сабя, а на стържеща по прага отваряща се огромна метална врата. А виещият вятър като да изчезна през невидимата врата и в мазето пак настъпи тишина, покой и прахта взе да се сипе по пода.

А Амалия — толкова издръжлива, колкото и силна във всякакви обстоятелства — толкова силна, колкото и умна, коленичи до мен и без да се вайка по повод на видяното, просто констатира:

— Дай да видя раната на крака ти.

Кръвта беше текла между пръстите ми, обагрила беше крачола и беше успяла вече да опръска и пода, но когато махнах ръка от раната, установих, че панталонът ми изобщо не е срязан. Огледах в почуда дланта си и не видях по нея никаква кръв. И платът не беше прогизнал, и на пода нямаше нито капчица. И ножът блестеше така, сякаш някой току-що го беше измил.

Изправих се в същото цветущо здраве, с което бях влязъл в тази къща. И Амалия се изправи, срещна погледа ми, но и двамата не можахме нищо да кажем. Тя ме прегърна, притиснах се и аз към нея и след време се качихме по стълбите в кухнята.

Минахме из цялата притихнала къща, изгасихме всички лампи, които бях оставил да светят. Преди да си тръгнем, й показах тетрадката с изрезките за Мелинда Лий Хармони, дневника и другата тетрадка, в която с тиксо бяха залепени прогимназиалните снимки на самата Амалия.

Продължавахме да не обелваме нито дума. Не изпитвахме нужда да изразим словесно онова, което току-що бяхме изживели, тъй като възприемахме смисъла му със сърцата си.

Затворихме вратата и заслизахме по стъпалата от верандата. Докато пресичахме задния двор на Клокънуол, нощта изтри и последните пурпурни багри от небосвода.

А като стигнахме до задната порта, Амалия отбеляза:

— Музиката на Глен Милър така и не успя да успокои нервите ти.

— Трябваше да си пусна някой албум на Гай Ломбардо — отвърнах.