Дийн Кунц
Съседът (3)

3

Още с качването по стълбите към верандата забелязахме, че предната врата е открехната. Слънцето все още беше леко на изток, парещите му лъчи падаха под ъгъл под стряхата и очертаваха ярък ромб върху дъсчения под. Спряхме се точно върху това осветено петно от боядисаното в сиво дюшеме, все едно стояхме върху вградена в пода на сцената врата. Амалия държеше чинията с курабии, а аз натиснах копчето на звънеца. И понеже никой не се появи, звъннах повторно.

След третото позвъняване ни стана ясно, че вътре няма хора, и Амалия каза:

— Значи, нощес може да е влизал крадец. Нищо че беше светнал всички лампи. Само крадец може да остави вратата отворена подире си.

Десетсантиметровият процеп между вратата и рамката ми позволяваше да видя малкото, потънало в полумрак преддверие, а зад него — по-тъмната всекидневна.

— Тогава защо същият този крадец си е направил труда да угаси лампите? Може на някого вътре да му е прилошало и да има нужда от помощ.

— Не може току-така да нахлуем в чужд дом, Малкъм.

— Ти какво предлагаш тогава?

Тя почти навря глава през вратата и се провикна:

— Ало! Има ли някой вкъщи?

Само баща ни можеше да отговори с подобно пълно мълчание, докато стоеше сутрин на задната веранда и предъвкваше своя сандвич.

Амалия се провикна повторно и понеже пак никой не се обади, бутна вратата, за да видим по-добре какво има в тясното преддверие и всекидневната, където обзавеждането имаше вид на непроменено от времето на мистър Клокънуол. През целия месец след смъртта му никой не беше идвал да се разпореди с вещите му.

Амалия извика трети път, още по-силно.

— Дали да не се върнем у дома и да се обадим в полицията, че е имало обир? — предложих.

— Представи си само, ако пък е нямало обир, те какъв скандал ще ни вдигнат за това, че сме се обадили?

Под „те“ изобщо нямаше предвид полицаите. Майка ми и без това само си търсеше поводи да ни вдига скандали. Заръфаше ли те — край нямаше и по някое време почваше да ти се струва, че ще те оглозга до кокал. А пък баща ни, понеже не можеше да трае гласа й, когато станеше нападателна, се разкрещяваше на нас двамата с Амалия, сякаш ние бяхме причината за данданията: „Абе, няма ли да ме оставите най-после на мира да погледам телевизия, че да забравя лайняния ден в завода, окей? И това ли не мога да искам от вас двамата, а?“.

— Не може току-така да нахлуем в чужд дом — цитирах думите й отпреди малко.

— Така е — съгласи се тя и прекрачи прага с чинията с курабии в ръка. — Но я си спомни как мистър Клокънуол го откриха цял ден след като беше починал. Представи си, че някой има нужда от помощ.

Нямах, разбира се, друг избор, освен да я последвам. Тази светица — сестра ми, бих последвал и през дверите към преизподнята; а в сравнение с нея съседската къща не изглеждаше толкова заплашителна.

Закачените по прозорците чаршафи пропускаха само слабо светлината, поради което всекидневната беше изпълнена със сенки — притихнала церемониална зала, в която като нищо можеше да има и изложен за поклонение труп в ковчег.

Амалия щракна стенен ключ и светна лампата до някакъв фотьойл.

А масичката, върху която стоеше лампата, бе покрита с тънък слой прах. Чифт очила лежаха до книга с тънки корици, която мистър Клокънуол вероятно се е канел да чете, преди денят му да беше станал възможно най-неблагоприятният за него. Никакви признаци за извършен обир не се виждаха.

— Ние сме от съседната къща — провикна се Амалия. — Дойдохме, колкото да се запознаем. — Изчака да чуе някакъв отговор. — Ало? Да нямате някакъв проблем?

От кухнята се долавяше бръмченето на хладилник. Върху масата лежаха чиниите от закуска; размазаният по едната остатък от жълтък се беше втвърдил и потъмнял. Гетинаксовата повърхност беше осеяна с трохи от препечен хляб. Точно тук инфарктът явно е застигнал мистър Клокънуол, най-вероятно при ставането му, след като се бил нахранил, а никой не е рачил да почисти, след като откарали трупа с линейката на съдебния лекар.

— Ужасно е да живееш сам — отбеляза Амалия.

Тъгата в гласа й ми се стори непревзета, въпреки че приживе Клокънуол не беше проявявал склонност да общува със съседите си, нито да търси облекчение за самотата си, ако изобщо е изпитвал такава. Иначе беше учтив човек и ако случайно се засечахме, докато и той си беше на двора, с готовност разменяше по някоя и друга приказка през оградата. Така че хората не го смятаха за надут или студен характер, а по-скоро му приписваха свитост, а понякога и меланхолия. Някои дори подозираха, че е изживял някога трагедия, с която така и не бил успял да се примири, затова се чувствал добре само в компанията на своята скръб.

Амалия беше възмутена от обстановката.

— Трябвало е да почистят и да изпразнят хладилника, преди продуктите в него да се развалят. Не е… никак хубаво така да се оставят нещата.

— Изглежда, всички са се отнесли с пълно безразличие — свих рамене.

Сестра ми, която не допускаше да проявява равнодушие към никого — дотам, че винаги намираше оправдания и за най-гадното държане на родителите ни — този път си замълча.

— Само не ми казвай, че се каниш да разчистваш всичко това — изпъшках.

Тя понечи да ми отвърне, но внезапно се вцепени от изненада и попита:

— Кой? Какво?

— Какво значи „Кой? Какво?“? — озадачих се.

— Ама ти не чу ли? — намръщи се тя.

— Не. Какво трябва да съм чул?

— Онова, което той каза: „Мелинда. Сладка Мелинда“.

— Кой „той“?

— Стори ми се като гласа на мистър Клокънуол.

Преди да порасна, а сестра ми да стане безупречна, тя много обичаше да ми изкарва ангелите с разни приказки от рода на: „Татко изобщо не ме усещаше, че съм там, и взе, че си свали физиономията, и се оказа, че под нея има гущерско лице!“. Или при друг случай: „Боже мой, видях я мама да яде живи паяци!“. И толкова убедително ми ги разправяше, че ми потрябва цяла година да престана да обръщам внимание на глупостите й, плюс втора година, през която само се преструвах, че й вярвам, защото беше страхотно смешна. После обаче тя започна да се интересува от момчета и вече не й беше интересно да ме плаши; а пък аз на нито една от ужасиите й не съм се стряскал толкова, колкото от двама от идиотите, с които излизаше. Добре че дори и в ония дни акълът й стигаше да не се среща повече от два пъти с поредния маниакален психопат.

— Не забравяй, че мистър Клокънуол почина и го погребаха — подсетих я.

— Не съм забравила, че почина и го погребаха. — Хванала чинията с лявата си ръка, с дясната тя потърка тила си, сякаш кожата й там беше настръхнала. — Поне в това, че умря, съм сигурна.

— Сестро моя, вече не съм деветгодишен.

— Какво искаш да кажеш?

— Поумнях и проумях, че мама паяците ги яде само ако са умрели.

— Не си правя майтап, Малкъм — каза тя и пак се извърна изненадана, все едно до ушите й идваше глас, който аз не успявах да чуя.

— Сега пък какво?

— Той го повтори. Пак каза: „Сладка Мелинда“.

Тя тръгна изведнъж напред, сякаш си беше наумила да открие кой говори: палеше лампите във всяко следващо помещение, а аз вървях подире й и на излизане ги гасях. Така обходихме целия партер. А когато се върнахме пак в предната част на къщата, погледът на Амалия проследи стъпалата до потъналия в полумрак горен етаж.

По някое време се вцепени за няколко секунди, стисна юмруци и направи отвратена физиономия, при което я попитах сега пък какво има, а тя отговори:

— Отвратителен тип. Мръсник. Гадняр.

Подозирах, че си измисля, но бях полуготов и да й повярвам.

— Защо? Какво ти каза?

— Не желая да го повтарям — отряза тя и излезе забързана навън през предната врата.

Останах за малко в подножието на стълбището, загледан в горния му край, и не можех да преценя тя будалкаше ли ме, или ми говореше сериозно. В този миг чух нечии тежки стъпки по горния коридор, последвани от поскърцвания на стъпалата, сякаш някой слизаше по тях. Изскърца и площадката между двата етажа, че дори и изпука, все едно стара дъска се беше разцепила под нечия непоносима тежест. Сенките по стълбището обаче не бяха достатъчно тъмни, че да скрият човешка фигура. Несъмнено, ако някой изобщо слизаше към мен, беше толкова неуловим, колкото Клод Рейнс в оня стар филм „Невидимият човек“.

Знам обаче, че в присъствието на невидими човеци или нещо еквивалентно на тях на добрите хора им се случват лоши работи. Затова бързо излязох и затворих зад себе си входната врата, успях да настигна Амалия още докато слизаше от верандата и тръгнахме заедно по пътеката към тротоара.

— Ама какво стана? — попитах я, докато излизахме през портичката.

— В момента не желая да говоря за това.

— А кога ще пожелаеш?

— Ще ти се обадя — обеща ми тя и свърна към нашата си къща.

— Е, май ще се наложи сами да си ядем курабиите — рекох.

— Така излиза. Тя не ги ще да са с орехи.

— Мда. А пък той не ги обича с парченца шоколад. Доколкото разбирам, новият ни съсед пък съвсем не проявява интерес към курабиите.

— Никакъв нов съсед няма — заяви Амалия, докато вървяхме с бързи крачки към нашата порта под клоните на пресукания стар чинар.

— Но все пак има нещо — рекох и погледнах изкосо над оградата Клокънуоловата къща.