Дийн Кунц
Съседът (6)

6

Не бях от най-храбрите дванайсетгодишни момчета. Знаех си много добре докъде ми стига смелостта и си давах сметка, че в двубой с друго момче много по-вероятно беше да нокаутирам себе си вместо него. А в сблъсък със свръхестественото нямах почти никакви шансове срещу нещо по-страшно от дружелюбното призраче Каспар.

И въпреки всичко за мен беше въпрос на дълг да прекося задния двор на Клокънуол и да се кача на задната веранда, тъй като обичах сестра ми повече, отколкото обичах самия себе си, а на всичко отгоре имах чувството, че тъкмо на мен се е паднала честта да намеря разрешение на необичайната ситуация. Не бях виждал друг път Амалия да проявява дори частица от днешното безпокойство, с което ми беше разправила за похотливия учител. Не познавах друг, който да се мери с нея по безстрашие, решимост и компетентност. Не можех да допусна някой да я унизи със страх, затова толкова се ядосах и потиснах, като я видях да се скрива зад книга в стаята си; поне лично аз реших, че тя точно това прави, но в никакъв случай нямаше да й го натяквам.

Прекосих задната веранда на Клокънуол и установих без грам изненада, че както предната врата по-рано, така и кухненската сега чакаше открехната. Влязох в кухнята, до която слънцето вече почти не стигаше, и смело щракнах лампата. Нямаше смисъл да се крия, докато слухтях из къщата на покойник, чийто дух се е върнал само месец след погребението му; призракът обезателно щеше да знае какво става по всяко време в цялата обитавана от него сграда.

Омазаната със засъхнал жълтък чиния и мръсните прибори си бяха върху масата, която все още беше оръсена с трохи. Клокънуол явно не се беше върнал, за да почисти след себе си.

Щраках лампите и във всяка следваща стая, прекосих къщата чак до предното стълбище, където бях чул да слиза нещо невидимо. Застанах с лице към площадката между двата етажа, но тишината беше бездънна, все едно самата сграда вече не се намираше в града или пък беше опакована в пространствено-времеви изолиращ мехур, който се носеше в безкрайния Космос.

И чак сега ми дойде на ума да се запитам какво всъщност целя с това свое посещение. Не умеех да прогонвам духове. Семейството ни поначало не стъпваше в черква. Не можеше да се каже, че родителите ми бяха атеисти; тях, чисто и просто, не ги вълнуваха въпросите за Господ и за живота в отвъдното до същата степен, до която изпитваха безразличие към всичко, което не ставаше за ядене, пиене, пушене или зяпане по телевизията, без да изисква прекалено мисъл. И понеже така и не намерих задоволителен отговор на въпроса, който току-що си бях задал, използвах така наречената логика, с която дванайсетгодишният ми мозък разполагаше, за да се самоубедя, че тук ме е довела интуицията ми и че трябва да й се доверя така, както кучето се доверява на обонянието си.

Но в мига, в който чух бързо думкане, се отдръпнах уплашено от стълбището. Съвзех се чак когато си дадох сметка, че чувах мощните удари на собственото ми сърце. Засрамен и огорчен от себе си, заех храбра стойка, вдигнах чело, залъгах се с невероятната мисъл, че родословното дърво на Померанц се е разлиствало нашироко с цели поколения воини, и поех към горния етаж.

Едно от хубавите неща на дванайсетгодишната възраст е, че човек е склонен да смята, че ще е вечно жив. И това го подтиква, без ни най-малко да се колебае, да предприема неразумни рискове, които понякога се оправдават. Но невинаги.

Качих се горе и започнах да търся и аз не знам какво от врата на врата и от стая на стая, уповавайки се на интуицията ми да ме изведе до някакво разкритие, констатация или средство, с чиято помощ да прогоня духа на Клокънуол там, където му е мястото — ако наистина приемех, че се е върнал от отвъдното с цел да гледа похотливо сестра ми. В спалнята на учителя на годината заварих бюро на мястото, където друг човек би поставил тоалетката си, и усетих как то ме притегля със същата сила, с която магнитът привлича желязна стружка.

И в този миг се случи нещо обезпокояващо. Нямах никакъв спомен да съм сядал или да съм отварял чекмеджетата му, но изведнъж се оказах седнал на стола пред бюрото, а в ръката си държах тетрадка със залепени в нея изрезки от вестници, отнасящи се до момиче, на име Мелинда Лий Хармони. Сладката Мелинда. Три месеца преди да навърши тринайсет, тази прогимназистка изчезнала на връщане от училище. На някои от материалите имаше и дата — и всичките бяха от 1949-а, тоест отпреди осемнайсет години. Изчетох ги с нарастващ ужас, но не можех да се спра. Имах чувството, че съм загубил контрол върху тялото си. Подпомагана от многобройни граждани доброволци, полицията претърсила цялата територия на училището и съседните квартали, включително и парка „Балфур“, през който момичето обикновено се връщало до дома си. Но от Мелинда нямало и следа. Нито някой се обадил да потърси обещаното възнаграждение. Отвсякъде — от покрусеното й семейство, от енорийския им свещеник и от неколцина нейни учители — се сипели похвали колко добра, възпитана, умна и очарователна девойка била и как пред нея се разкривало светло бъдеще. Сред учителите бил и Рупърт Клокънуол. На вестниците дали три нейни снимки — и трите направени съвсем скоро преди да изчезне. Била е хубава, русокоса и стройна, с дяволита усмивка; и както я гледах, изведнъж се чух да казвам на глас:

— Ама че апетитна палавница!