Дийн Кунц
Съседът (5)

5

Същата вечер, след като измихме и подсушихме чиниите от вечерята, но преди старият да ми беше казал да вървя в гаража, аз на своя глава се ометох натам със саксофона си, а Амалия остана край масата майка ми да я опушва и да й разяснява как картофеното пюре, което поднесла с печеното пиле, на нищо не приличало, независимо че и двамата ни родители си бяха сипали допълнително.

Преди да почна да свиря, си пуснах музика на няколко от готините бигбендове. В ъгъла на гаража държахме евтин стерео грамофон и разни плочи, включително няколко на 78 оборота от 30-те години, които бяхме купили на старо почти без пари. Бях в настроение да слушам Анди Кърк с оркестъра на „Щастливи облаци“, които през 30-те и началото на 40-те години почти се прославили, но не съвсем. Сега, трийсет години по-късно, бях запален почитател на тенор саксофониста им Док Уилсън и на Тед Донъли — един от най-добрите тромбонисти в суинга на всички времена, но най-силно ме запленяваше пианистката им Мери Лу Уилямс. Седнах върху дървена каса и до идването на Амалия се оставих на два пъти да ме залее парчето им „Froggy Bottom“, а след него и „Walkin’ and Swingin’“.

Заедно изслушахме „Roll ’Em“ — композиция на самата Мери Лу Уилямс и един от върховете в творчеството на бигбендовете в областта на буги-вугито, но и тя не успя да докара вечно бликащата от енергия моя сестра да заподскача, да защрака с пръсти и изобщо да се затрогне. И кларинета си не беше донесла. Явно нямаше да свирим дует.

— Какво има? — попитах я.

А тя пристъпи към единственото прозорче, което гледаше към къщата на покойния ни съсед, и слънцето позлати прекрасното й лице в ранния юнски следобед.

— Веднъж бях изнесла в задния двор сгъваемата масичка за пикници и върху нея изработвах възложеното ни от училище задание по изобразително изкуство. Както се бях улисала, чак след време видях, че от другата страна на оградата в мен е вперил поглед Клокънуол. И то изключително… интензивен поглед. Поздравих го, но той не ми отвърна, а погледът му беше изпълнен едва ли не с омраза, но и още нещо. Беше топъл ден, аз бях по шорти и потник, но изведнъж придобих усещането, че съм… че съм чисто гола. А неговият вид беше коренно различен от ежедневния му и най-малко имаше нещо общо с учителя на годината. Облиза устни. По-точно казано, най-демонстративно и бавно ги облиза, вперил в мен нахалния си поглед. Не мога да ти опиша до каква степен нахален и копнеещ. Може и омраза да е била изписана по лицето му — омраза и гняв — но имаше и друго. Не знам дали ме разбираш.

Как да не я разбирах? Всичко беше ясно като бял ден.

— И ти какво направи?

— Събрах си материалите и се прибрах.

— И на никого ли не каза?

— Прекалено неудобно ми беше. Пък и на кого да кажех? Баща ни беше на работа. А като се прибере, знаеш, че не желае никой да стои на пътя му към първата бира. Мама се беше залепила за следобедните телевизионни игри, така че по-скоро щях да пъхна ръката си в крокодилска паст, отколкото да я откъсна от „Това е цената“ с Бил Кълън.

— На мен можеше да ми кажеш.

— Миличкият ми. Та това стана преди четири години. Тогава ти беше само на осем. Не е хубаво осемгодишно дете да бъде натоварвано с информация от този род.

— А пък ти си била само на тринайсет — рекох. — Голям гадняр е бил тоя.

Тя се обърна, а главата й се задържа върху златния слънчев фон на прозорчето.

— След около шест месеца имаше повторение. Бях излязла на алеята зад къщата да изхвърля боклука в кофата. В началото него го нямаше, но като тръгнах да се прибирам, той изведнъж се озова плътно зад мен, на няма и метър. Нищо не казах, той също, но пак си облиза устните по оня начин. И… се хвана с едната ръка за чатала. Успях да се измъкна покрай него. Той изобщо не посегна да ме пипне, а оттогава насетне нищо повече не се случи.

— Мразя го — рекох. — И се радвам, че пукна.

Тя седна върху табуретката с колелца близо до моята дървена каса и впери поглед в ръцете си, които лежаха сплетени в скута й.

— Днес, докато бяхме у тях, аз наистина го чух, Малкъм.

— Добре де. Вярвам ти.

— Честно ти казвам. Първо рече „Сладка Мелинда“. А после, докато бяхме в преддверието и гледахме нагоре по стълбището, той ме извика на моето си име… на моето и добави нещо мръсно.

Вдигна глава и срещна погледа ми. Този път не можеше и дума да става да ме будалка. Не ми идваше на ума какво да й отговоря.

— Не влизай повече в тази къща, Малкъм.

— То остава и пак да отида.

— Пази се от там.

— Разбира се. Ти какво очакваш? Шубе ме е дори да си помисля такова нещо.

— Най-сериозно те предупреждавам. Да не си посмял да стъпиш там.

— Същото важи и за теб обаче.

— Точно така възнамерявам да постъпя — потвърди тя. — Чух много добре какво ми каза и не желая да го чуя повторно.

— Само дето досега не знаех, че вярваш в призраци.

— Досега не. Но вече вярвам. Не ходи там.

Поседяхме известно време, без да разговаряме. Накрая обявих, че ми се слуша нещо, което да успокои страховете ни. Но не сложих на грамофона стара плоча на 78 оборота, а дългосвиреща — сборна тава с най-известните изпълнения на оркестъра на Глен Милър. И двамата обичахме рокендрола, но в сърцата си бяхме почитатели на по-предишната музикална ера.

Амалия изтърпя „In the Mood“, но в паузата преди началото на „Moonlight Serenade“ заяви:

— Това няма да уталожи нервите ми. Отивам да си легна и да почета. Почнала съм един роман. — А като стигна до страничната врата на гаража, се обърна назад и ми нареди: — Прибирай се и ти, преди да се е стъмнило.

— Ха, че аз редовно се застоявам тук, след като се стъмни.

— Днес недей. Както и през следващите няколко вечери.

Май много се беше наплашила. Затова само кимнах: „Окей“.

След като тя се прибра, аз все пак изслушах „Moonlight Serenade“, а след нея и „American Patrol“, в края на която вдигнах вилката и върнах иглата в самото начало на албума.

Когато пак започна „In the Mood“, излязох от гаража и се отправих към алеята. Разполагах с около четиресет минути естествена светлина. Насочих се към задната порта на Клокънуоловия двор.