Дийн Кунц
Съседът (4)

4

Седях си до прозореца на стаята ми, наблюдавах съседната къща през процепа на спуснатите завеси и се мъчех да се сетя какво всъщност знаех за Рупърт Клокънуол. Преподавал беше английски в продължение на четиресет години в прогимназията „Джефърсън“. Предстоеше му да се пенсионира на шейсет и две, но почина месец преди края на учебната година.

По време на кариерата му градските власти го бяха награждавали двукратно със званието „Учител на годината“. Беше стар ерген. Някои го мислеха за гей, но никой не го беше виждал в компанията на хора с такава ориентация. В ония години народът беше достатъчно прост да си мисли, че всички гейове се познават или по женствената им походка, или по неумението им да произнасят „с“, или и по двете, и по това, че имали меки китки, без кости. У мистър Клокънуол обаче не се наблюдаваше нито един от тези белези. Не пътуваше до никъде през ваканциите. Разправяше, че при пътуване му прилошавало и че поначало бил домошар. Неизменно отклоняваше с купища извинения всякакви покани да отиде на гости у съседите, а за благодарност, че са се сетили за него, им изпращаше букети. Никой не го беше чул да казва дори една лоша дума по нечий адрес. Имаше благ и мелодичен глас. И топла усмивка. Обичаше да чопли по двора и отглеждаше фантастични рози. У тях си ходеше по „Хъш Пъпис“, бежово-сив спортен панталон и карирани ризи с дълъг ръкав, а когато позахладнееше, си обличаше и жилетка. Веднъж беше намерил пострадало птиче, отгледа го, докато оздравя, и го пусна на свобода. Редовно купуваше десет до дванайсет кутии от курабиите на скаутките, които те продаваха за набиране на средства. А когато местният им отряд се захванеше да продава абонаменти за списания, той и за тях се абонираше масово; дори когато изпонаплетоха кухненски ръкохватки за горещи съдове, той и от тях купи цяла дузина. Поначало изпитваше известна слабост към скаутките. Нямаше домашни любимци: бил алергичен към котките, а кучетата го плашели. На ръст беше към метър и седемдесет и пет и тежеше към седемдесет кила. Бледосини очи. Светлоруса, започнала да побелява коса. И физиономия, която се запомняше точно толкова лесно, колкото празен лист хартия.

Изобщо Рупърт Клокънуол ми се струваше прекалено безличен, за да се върне от гроба и да плаши хората. Затова, колкото повече размишлявах върху последния случай в онази къща, толкова повече се убеждавах, че съм се заблудил. Прекарах цял час зад пердето, без да видя нищо интересно, след което слязох да помогна на Амалия с къщната работа.

Мина още половин час, през който оправихме леглата на родителите ни в стаята им, изчистихме я с прахосмукачката и избърсахме прахта, и чак тогава я попитах готова ли е да говори за станалото. Тя обаче ми каза: „Не“.

След нови четиресет минути, след като бяхме измили и подредили посудата и вече белехме моркови и картофи за вечерята, пак я попитах, а тя отговори:

— Нищо не е станало.

— Е, все нещо стана. Нали и аз бях с теб?

Съсредоточена до безкрайност в картофа, който белеше, Аманда каза:

— Нещо е станало само ако един от нас или и двамата настояваме, че се е случило. Но ако и двамата решим, че нищо не е станало, значи нищо няма да е станало. Нали си чул лафа за падналото в гората дърво? Щом никой не го бил видял, значи не било паднало? Добре, добре, знам, че гласи другояче: „Ако едно дърво падне в гората и никой не го чуе, то има ли в действителност шум?“. Но моята версия е логическо заключение от същото. Необоримо в своята логика. След като в Клокънуоловата къща не е паднало дърво, значи нито сме чули, нито сме видели каквото и да било. Ти си само на дванайсет, поради което може да не оценяваш логиката, но като поучиш няколко години математика, че и логика, ще ти се изясни. Но не желая да говоря на тази тема.

— След като нищо не е станало, за какво не желаеш да говориш?

— Именно — каза тя.

— Да не те е шубе от нещо?

— Няма от какво да ме е шубе. Нищо не е станало.

— Е, поне разговаряме по темата — подметнах.

Тя ме замери с дълга картофена обелка, която се залепи на лицето ми.

— Домашно насилие спрямо собствения ти брат — отбелязах, а тя допълни:

— Тепърва ще има да патиш.