Дийн Кунц
Съседът (2)

2

Старият поначало предпочиташе да закуси със сандвич, най-вече бекон и пържени яйца върху препечена филия, намазана обилно с масло. Ако времето навън беше лошо, поглъщаше храната изправен до кухненската мивка, зяпнал към задното дворче, мълчалив и отнесен, та човек можеше да си помисли, че разсъждава върху фундаментални философски въпроси. Или че замисля нечие убийство. Чашата с кафето го чакаше наблизо, върху дъската за рязане. С дясната си ръка държеше сандвича, с лявата — цигарата, и ги редуваше. Колкото пъти ми се случеше да го гледам, все се надявах някой ден да отхапе погрешка от цигарата или поне да засмуче сандвича, но така и не доживях да видя подобна сцена.

На сутринта след чуждото присъствие в къщата на Клокънуол обаче той реши да закуси на задната веранда. После слезе по стълбите и замина на работа, а аз прибрах празната чаша от кафето и пепелника, които беше успял да закрепи върху плоската ръкохватка на парапета. Докато ги миех на мивката, Амалия поднесе закуска на майка ни във всекидневната, където водещата на сутрешното предаване интервюираше някаква кинозвезда и двете се съревноваваха коя ще се смее по-фалшиво. Майка ни си беше поръчала пържени картофи, омлет със сирене и чаша консервиран смесен плодов сок. Те със стария рядко ядяха заедно и никога едно и също.

Амалия се върна в кухнята и каза:

— Имам чувството, че някой се нанесе нощес отсреща. Спях на отворен прозорец и по някое време се събудих от нечий глас, после видях, че навсякъде по стаите светеше.

И нейната стая като моята гледаше натам.

— Никого не чух — рекох. — Светлините и аз ги видях и забелязах да се движи някой, но само като сянка. Не забравяй обаче, че все още пред къщата няма табела от агенция за недвижими имоти, че е за продан.

— Може пък да са решили да я дадат под наем, а не да я продават.

— Но не е нормално да се нанасят в 3:00 сутринта. Сам човек ли беше, или цяло семейство, как мислиш?

— Никого не видях.

— А гласът?

— Нищо чудно да ми се е присънил. И не видях никого под прозореца ми. Стори ми се, че някакъв мъжки глас извика точно под него, но сигурно съм сънувала и от това съм се събудила, понеже, като отидох до прозореца и надникнах, долу нямаше никого.

Сложих подложките и приборите върху малката маса. Успях да прегоря първите две филии на тостера, а през това време Амалия изпържи резени шунка с бъркани яйца, за да закусим и ние.

— Какво точно извика онзи… под прозореца ти? — попитах.

— Викна ме два пъти. По име. Но все си мисля, че ми се беше присънил.

— А сънят ти за какво беше?

— Не си спомням.

— Поне нещичко?

— Абсолютно нищо.

Нейните яйца с шунката и препечената й филия се бяха събрали в една чиния. На мен обаче ми ги раздели в три чинийки, както ги предпочитах. Обрязал бях корите на филията ми, за да ги изям отделно. Още оттогава спазвах някакви мои незначителни ритуали, с които се стремях да наложа поне известен ред в царящия според мен пълен безпорядък около нас.

Тъкмо започнахме да се храним и пералнята в съседното мокро помещение изписука, че е приключила с центрофугирането.

Надигнах се да извадя прането и да го сложа в сушилната машина, но Амалия ме спря:

— Остави го за после, Малкъм.

Седнах пак на стола си и казах:

— Преди да заминеш да следваш, ще трябва да ме научиш да гладя.

Кълна се, че зелените й очи заблещукаха, както става винаги когато нещо я трогне или развесели.

— Милият ми той. Да ти дам да боравиш с ютия, ще е все едно да ти навра в ръцете верижен трион.

— Изобщо не разчитай старият сам да се глади. А тя ще глади само ако може да го прави седнала и в същото време да гледа тъпите си телевизионни игри.

— Че нали тя гладеше, преди да порасна достатъчно. Сигурна съм, че още го може.

— Може и да може, но много добре знаеш, че няма да го направи. И ще ходя целият омачкан.

Макар да бях само на дванайсет, още оттогава отдавах значение на външния си вид, понеже имах стойката на зубрач.

— Малкъм, забранявам ти да се докосваш до ютията след заминаването ми.

— Хубаво де. Ще видим. Нищо не обещавам.

Тя подъвка мълчаливо известно време, после каза:

— Никак не ми харесва тая работа — да следвам толкова далеч от дома.

— Моля? Я не говори глупости. Нали точно за там ти дават стипендия хората?

— Нищо не ми пречи да получа стипендия и от някой местен университет. Тогава ще мога да живея у дома, а не в общежитие.

— Да, ама точно този университет предлага специална програма за писатели. И теб затова именно там те приеха. След време ще станеш прочута писателка.

— С нищо няма да се прочуя, ако те зарежа тук сам-самичък при тях, за което после цял живот ще съжалявам.

По-готина сестра от нея нямаше на този свят — с чувство за хумор, умна и красива, с перспективата да се прослави някой ден. А това, че я врънках да ме научи да гладя, беше проява на жив егоизъм от моя страна. Истината е, че хем исках тя да следва, защото точно това й трябваше, хем не ми се щеше да замине.

— Не съм сакат в пръстите, ако това имаш предвид. Щом мога така хубаво да свиря на саксофон, значи, и дрехите ще мога да гладя, без да подпаля къщата.

— Може. Но писател не се става с учене, а с къртовски труд.

— Ако не се възползваш от тази стипендия, да знаеш, че ще си пръсна черепа.

— Не се излагай, братчето ми.

— Гарантирам ти го. И защо не? Как искаш да живея, след като ще знам, че съм ти съсипал живота.

— Ти никога няма да съсипеш живота ми, Малкъм, след като си най-важното и най-прекрасното нещо в него.

Тя никога не лъжеше. Нито манипулираше хората. Ако беше инаква, а не такава, каквато беше, щях най-спокойно да я погледна в очите и да й заявя, че ще си направя харакири, при все че на нея й беше съвсем ясно, че това никога няма да стане. Затова вперих поглед в изрязаните корички на филията ми и почнах да ги късам на парченца.

— Длъжна си да приемеш тази стипендия. Нямаш друг избор. Това е най-хубавото нещо, което ни се е случило през живота.

Чух я как остави вилицата си. И след известна пауза каза:

— И аз те обичам, Малкъм.

Поради някаква съвсем друга причина повече не можах да я погледна в очите. Нито да проговоря.

Разчистихме масата, тя изми чиниите, аз ги подсуших и накрая тя предложи:

— Дай да направим курабии от овесени ядки.

— С парченца шоколад и орехи ли?

— За мама и татко ще сложим специално ситно накълцана аншоа и лимски фасул. Да видиш какви физиономии ще направят само като ги опитат. Но останалите ще са с парченца шоколад и орехи. Ще занесем една чиния на новите съседи да се запознаем.

И изреди скоростно нещата, които ще й трябват: форми за печене, купи за забъркване на тестото, шпатула, две супени лъжици, мензура… Понеже подозирах, че ме подлага на първия от няколко изпита, за да реши дали наистина може да ми се повери парна ютия, направих си труда да запомня целия списък, извадих всички необходими прибори и ги донесох, без да изтърва нито един.

По някое време ароматът на печащи се курабии стигна и до всекидневната и майка ни се принуди да изостави временно телевизора си, за да надникне в кухнята и да подметне:

— Пак ли си се омърляла до ушите?

— Ни най-малко — отвърна й Амалия.

— Като те гледам, май си успяла напълно.

— Е, то няма как без хич да минем. Но после ще почистим.

— Има други видове домакинска работа, които трябва първо да се свършат — настоя майка ни.

— Свършила съм я предварително — увери я Амалия. — Нали вече не съм на училище.

Майка ни остана да стои в рамката на вратата — видение по розов пеньоар и несресани коси, с леко недоумяващ вид, сякаш онова, което вършехме, я озадачаваше не по-малко от някой сложен вуду ритуал. Накрая обяви:

— Моите да са с бадеми, а не с орехи.

— Няма проблем — отвърна й Амалия. — И такива ще направим.

— А баща ви ги обича с орехи, но без парченца шоколад.

— И такива ще има. Отделна партида — обеща Амалия.

— Ти какво успя да изпуснеш и да счупиш досега? — обърна се към мен майка ми.

— Нищо. Справих се безупречно.

— Много държа на тази стъклена мензура. Такива вече не се продават.

— Специално ще внимавам — обещах.

— Гледай да не я потрошиш — нареди ми тя, все едно не ме беше чула, и се върна пред телевизора във всекидневната.

Изпекохме с Амалия курабиите. Почистихме. Нищо не счупих. А след това отидохме да се запознаем с новите ни съседи.