Метаданни
Данни
- Серия
- Градът (0.5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Neighbor, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Венков, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Градът
Преводач: Венцислав К. Венков
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД, София
Излязла от печат: 17.03.2017
Отговорен редактор: Жечка Георгиева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-150-682-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8138
История
- —Добавяне
1
Казвам се Малкъм Померанц и съм брадвар, но не от онези, дето ги показват по телевизията на риалити шоутата за дървосекачите. На мен такава брадва ако ми връчат, за нула време или ще си отсека и двата крака, или ще ме затисне падащо дърво. По рождение съм ужасно непохватен. И ако досега съм се разминал с нелепата смърт, то е благодарение на музикантската ми професия, която не изисква да се занимавам с верижни триони по несигурни планински терени. На музикантски сленг викаме „брадва“ на инструмента си, а моят е саксофонът. На сакс свиря от седемгодишна възраст, когато бях само малко по-висок от инструмента.
Вече съм на петдесет и девет, с две години по-голям от Джоуна — най-добрият ми приятел от половин век насам. За разлика от него, аз съм висок. Освен това съм бял, а той е чернокож. Когато се запознахме през лятото на 1967 година, Джоуна беше на десет и свиреше на пианото със страхотна бързина и изисканост, а аз бях на дванайсет и тромав като Лърч — иконома в телевизионния сериал „Семейство Адамс“, който беше голям хит предишната година. Първия път, когато го чух да свири, се беше развихрил по клавишите с „I’m Gonna Be a Wheel Someday“ на Фатс Домино. В живота и на двама ни 1967-а се оказа… незабравима.
По мое настояване наскоро Джоуна разказа пред магнетофона своето житие-битие — или поне най-странната и бурна част от него — от което се получи книгата „Градът“. За моя живот е безсмислено да ви разправям, тъй като единствените заслужаващи внимание епизоди са онези, които прекарахме съвместно с Джоуна, а той вече ви ги описа. Имам желанието обаче да ви запозная с друго мое изживяване — странна поредица от събития, които ме споходиха няколко седмици преди двамата да се запознаем. По подобие на неговата далеч по-увлекателна история, и моята внушава, че светът е много по-загадъчен, отколкото ни се струва през повечето време, през което се влачим от закуска до лягане, извършвайки изпълнените със сигурност обичайни ежедневни действия.
В онези дни сестра ми Амалия беше на седемнайсет — с пет години по-голяма от мен, макар че бяхме не по-малко близки по душа от двама близнаци. Не че си приличахме по външност: тя имаше руси, вързани на конска опашка коси, беше гъвкава и грациозна и толкова жизнерадостна, че и на слънце, и на сянка излъчваше сияние, което — кълна ви се — не беше изцяло плод на въображението на нейния обожаващ я брат. А аз, дванайсетгодишният дългуч, имах толкова голяма адамова ябълка, че човек можеше да си помисли, че в гърлото ми е заседнала златна превъзходна, която съм погълнал, без да сдъвча. При цялата липса на разнообразен гардероб, Амалия винаги се обличаше подходящо за конкретния случай и имаше вид на манекенка от каталога на „Сиърс“. А пък аз, в старанието ми да прикрия облите си рамене и непропорционално дългите си ръце, заради които мязах на орангутан, се обличах като възрастните мъже; пълната ми липса на усет към модата обаче само подсилваше впечатлението колко съм дългунест: черни патъци, но с бели чорапи, пристегнат на пет-шест сантиметра северно от пъпа ми панталон с ръбове и закопчана плътно догоре бяла риза с къс ръкав и широка яка.
На моите дванайсет години не проявявах особен интерес към момичетата. При онова мое издължено бледо лице и очи като на палаш зад дебелите лупи на очилата с черна рамка сигурно съм усещал, че и на зряла възраст красавиците няма да се тълпят около мен. Напълно ме задоволяваха обичта на сестра ми и свиренето на саксофона.
И добре че ме задоволяваха, тъй като животът ни с Амалия у дома никак не съответстваше на телевизионните сериали от типа на „Ози и Хариет“ или „Остави го на Бийвър“. Баща ни беше майстор стругар — бригадир на цял цех стругари, и в повечето време беше ням като скала. Леденият поглед на този студен човек беше напълно достатъчен, за да ти внуши колко не те одобрява и как горещо желае да те сложи на струга си, за да те префасонира в нещо по-свястно. За него цигарите „Честърфийлд“ бяха толкова важни, колкото причастието за дълбоко вярващия католик. Въпреки това Амалия твърдеше, че не бил студен, а само наранен от живота и емоционално изолиран. Майка ни гледаше телевизия по двайсет и четири часа в денонощието с промеждутъци за одумване на съседите с мисис Яновски и опъваше нонстоп цигарите „Лъки Страйк“ с такова ожесточение, сякаш съдбата на човечеството зависеше от паленето на следващата от фаса на предишната дори по време на ядене — а тя обикновено се хранеше от поднос пред телевизора в хола. На всичко отгоре се гордееше и с домакинските си способности, които в нейния случай се ограничаваха с това, да прехвърля най-ефективно всичката работа върху нас двамата с Амалия.
Кралят и кралицата в нашия замък от най-долната прослойка на средната класа рядко разговаряха помежду си — толкова рядко, че човек почваше да се съмнява дали не общуват най-вече по методите на телепатията. Но ако приемеше това за истина, нямаше начин да не заключи по поведението им, че ненавиждат всеки свой телепатичен обмен. Амалия беше на мнението, че някога, много отдавна, между родителите ни се е случило нещо много сериозно, от което и двамата са излезли дълбоко наранени и за което са си казали всичко, което е имало да си кажат, но не са простили нито на себе си, нито на другия, така че всякакви следващи разговори помежду им им причинявали силна болка. Тя, Амалия, поначало не беше склонна да мисли най-лошото за някого, докато не се убедеше, че в действителност е непоправим гад.
Сестра ми беше почнала да свири на кларинет от осемгодишна възраст заради едно хлапе от махалата, което било насилено от родителите си да взема уроци, но по някое време се беше опълчило и най-убедително ги беше заплашило, че ще сложи край на живота си. Подариха й инструмента без пари и тя се захвана с него не за друго, ами защото усещаше как ще лази по нервите на нашите. Надяваше се така да ги изтрови, че да я гонят да свири в тесния ни гараж, който беше отделен от къщата. По този начин нямало да й се налага да ги гледа как упорито отказват да разговарят помежду си. Намираше дори нещо силно положително в това, че в гаража воняло на грес, автомобилни гуми и плесен, а не на „Честърфийлд“ и „Лъки Страйк“. Надеждата й се осъществи до такава степен, че през всичките останали години у дома майка ни и баща ни по-често от всичко друго ни заповядваха: „Бягай в гаража“ — не само за да свирим на кларинета и саксофона, ами и просто да не им пречим на телевизията, пиенето и задължителното им пушене.
Амалия се научи да свири съвсем прилично на кларинета, а аз се оказах гениален саксофонист — хем самоук, хем самоусъвършенстващ се; не мирясвах, докато не овладеех някой елемент. Така си и останах: способен на елегантност само при свиренето на сакса.
Пред Амалия се разкриваха перспективи много по-светли от тази, да свири в бъдеще в някой танцов оркестър. Завърши гимназия с пълно отличие и проявяваше значителна дарба да пише. Независимо че баща ни и майка ни не се впечатляваха особено от тези й постижения, покрай отличния й успех и няколкото нейни готини разказа, които бяха наградени на разни конкурси, един от водещите университети й предложи пълна стипендия.
Гордеех се с нея и й желаех безкрайни успехи, тъй като това беше единственият начин тя да се измъкне от канцерогенния дим и мрачното родителско присъствие, заради които домът на семейство Померанц приличаше на къщата на Ъшър у Едгар Алън По малко преди да я засмуче тресавището. В същото време обаче не можех да си представя как аз щях да живея, след като в края на лятото тя заминеше да следва и аз щях да съм единственият член на семейството ни, нежелаещ да вечеря от поднос пред телевизора.
В началото на юни, близо месец преди да чуя как Джоуна Кърк се вихреше на онова парче на Фатс Домино по пианото на дядо си в дома му на отсрещната страна на улицата, в съседната до нас къща се случи нещо необяснимо. Не става дума за сградата на изток спрямо нашата, където майка ми и мисис Яновски редовно обменяха клюки — най-вече измишльотини — за семейния живот на останалите обитатели на квартала ни, а за постройката на запад от нас, която доскоро беше собственост на Рупърт Клокънуол, но беше останала необитаема, след като старецът се гътна от масивен инфаркт само преди месец.
Странните явления започнаха в три след полунощ, когато ме събуди необичаен шум. Седнах в леглото, но имах чувството, че звукът не е дошъл от моята стая. Напротив, стори ми се, че е нахлул отвън, макар да допусках и друго — да е бил последният шум в сън, който е бил толкова страшен, че ме е събудил. В конкретния случай ставаше дума за стържене на стомана о стомана, какъвто се чува, когато вадите сабя от дългата й метална ножница.
Градът поначало никога не притихва докрай, дори в по-старите жилищни квартали като нашия, отдалечени от многоетажните сгради и глъча на „Мидтаун“, така че човек се научава още преди да е навършил дванайсет да отделя подсъзнателно най-обичайните тракащи, дрънчащи и тряскащи звуци, за да може да спи спокойно нощем. Сегашният шум ме събуди именно защото беше непривичен. Отметнах горния чаршаф и станах от леглото.
Преди лягане бях вдигнал долната част на прозореца с надеждата да усетя полъх на свеж въздух, но нощта продължаваше да е топла и душна. Приведох се към перваза, но металната противокомарна мрежа изведнъж завибрира от същия звук, все едно някой прокарваше по нея върха на кама, и аз отскочих уплашено.
Позволих си пак да навра лице в мрежата чак когато стърженето се потрети, макар и по-тихо в сравнение с предишния път, и аз осъзнах, че причинителят му не е на сантиметри от лицето ми, а в съседната къща. Между нея и нашата се издигаше буйно разлистил се стар чинар, който, вероятно лишен на младини от достатъчно слънце или поразен от някаква болест по дърветата, се беше сдобил с пресукана, измъчена структура, която ми позволяваше да виждам поне част от дома на Клокънуол. През кривите клони зърнах сиянието на лампа зад прозорец на долния етаж.
Братът на Рупърт Клокънуол — единственият преживял го родственик, живееше на половин континент от града ни. Къщата не подлежеше на продан до уточняването на имотното състояние на покойника, така че от датата на смъртта му до сега жива душа не се беше мяркала в нея. Притежавайки обаче нормалното за дванайсетгодишно дете въображение, аз, естествено, бях склонен да си съчинявам какви ли не драми и сега съответно се зачудих дали в къщата не се е намъкнал с взлом крадец.
След малко се появи светлина и в друг прозорец на приземния етаж, последвана от трета, само че на горния етаж. И покрай тюлените завеси се прокрадна нечий тъмен силует. Знам, че всяка движеща се сянка се изкривява под влияние на светлината и на повърхностите, по които минава, затова точно тази ми се видя изключително необичайна, понеже ми напомни за гъвкавите пластинчати крила на мантата (морския дявол), която плува под водата с грациозността на птица в полет.
Обзет тотално от мисълта, че някой тършува с престъпни помисли из Клокънуоловата къща, останах още известно време на прозореца. Дишах топлия нощен въздух и се надявах да зърна, ако не друго, то поне отново онази гъвкава призрачна сянка. Но и момчешката ми жажда за загадки и приключения се изпари по някое време, след като не беше възнаградена нито с фантагористичен силует, нито с нови терзаещи въображението звуци. Пък си и рекох, че никой крадец не би афиширал присъствието си с масовото палене на лампите в сградата.
Легнах си и скоро след това съм заспал. Помня, че по някое време ми се беше присънил лош сън, в който бях изпаднал в отчаяно положение, но когато се облещих в 4:00 след полунощ, в паметта ми не беше останала нито една подробност. По-скоро в будно, отколкото в заспало състояние се отправих отново към прозореца, но не за да наблюдавам съседната къща, където още светеха лампи, а да спусна долното крило на прозореца. За всеки случай го и заключих, независимо от нощната жега и нуждата ми от свеж въздух. Не се сещам по каква точно причина сложих райбера, само знам, че нещо отвътре ми диктуваше да го сторя моментално.
Последният час от душната лятна нощ прекарах в полусън, говорейки тихо на глас като измъчван от треската болен от малария.