Дийн Кунц
Градът (98)

97

При пристигането на тримата в града светлината на деня се изцеждала бавно от буреносния небосвод. В колчана на бурята мълниите били свършили, но дъждът не преставал да се лее и някои кръстовища били наводнени.

Ако се съдело по малкото коли на паркинга, мотелът с две звезди в тази еднозвездна част на града бил почти празен.

Лукас Дракман избрал да паркира в близост до стая номер 14. Никой нямало наоколо, когато почукал на вратата. Фиона им отворила, пуснала ги да влязат, после огледала и в двете посоки покрития тротоар, който водел до мотелските стаи, но и по него никого не видяла.

Вече била заредила сандвичи и пакети с картофен чипс от близкия гастроном. В напълнената с лед мивка в банята ги чакали бутилки бира.

Столове имало само за двама, останалите двама седели на леглото. Предвид тънките междинни мотелски стени разговаряли малко, но най-вече се хранели мълчаливо.

Дракман усетил, че Фиона е крайно пренавита. Вместо бира пиела „Маунтин Дю“, но напрегнатостта й явно не се дължала на богатата на кофеин безалкохолна напитка. Но дори и да била поела нещо предварително, вероятно я помпала не толкова дрогата, колкото мисълта за предстоящата акция. Била развълнувана, готова. Фиона обожавала екшъна. Да не говорим, че проявявала особен апетит към екшъна срещу семейство Бледсоу.

За да поддържа съзнанието им, че участват във важен всеобщ замисъл, Дракман ги агитирал:

— Ама то страната е пламнала от бунтове, нали? Ню Йорк, Толидо, Гранд Рапидс. То пък и там са едни радикали… Представяте ли си? Гранд Рапидс.

— Половин Детройт е опожарен — подхвърлил Тилтън.

— Карл Сандбърг е на смъртно легло — рекла Фиона.

— Тоя пък кой е, дявол да го вземе?

— Поет.

— Зарежи ги тия простотии, рими и не знам какво си още.

— Сандбърг не използва рими в стиховете си — казала Фиона.

— Не може така. От къде на къде ще е поет тогава?

— Понеже сам се смята за такъв.

— То тогава и аз съм поет — обявил Смолър.

— И всички ние сме поети — добавил Дракман.

— Всички сме по нещо — заключил Тилтън.

Фиона го пронизала с лилавия си поглед.

— Ти готов ли си?

— Нали съм тук?

— Само гледай да не се изметнеш нещо — предупредила го тя.

— Тук съм, не виждаш ли? Нали съм тук?

В къщата на Бледсоу щели да влязат чак в единайсет. Дракман хвърлил поглед на часовника си. Голямо чакане щяло да падне.