Дийн Кунц
Градът (9)

8

Ден „с маслото отгоре…“

Тук предлагам да направим малко отклонение, което ще озаглавим „Малкъм Померанц“. Малкъм е първокласен музикант и свири на тенор сакс. И си пада малко гений, понеже и сега, на петдесет и девет годишна възраст, е все още в състояние да ви изсвири целотонна гама.

Освен това е и луд, но в повечето случаи — безопасен. Толкова е суеверен, че по-скоро би си строшил гръбнака, отколкото да счупи огледало. И макар да не е дотам обсесивно-компулсивен, че да му се налага да прекарва по няколко часа седмично с психоаналитик, човек трябва безумно да го обича, за да не полудее покрай някои от привичките му.

Да вземем например навика му да си мие задължително ръцете точно пет пъти — не четири и не шест — преди да излезе на сцената с оркестъра. И след като осигури на чевръстите си пръсти необходимата им хигиена за свирене, не се докосва до нищо, освен до саксофона си, защото ха е пипнал нещо друго, ха пак е седнал да ги мие петкратно. Цялата тази чистота на ръцете обаче е от значение единствено когато свири пред публика, но не и по време на репетиции. И добре, че е такъв превъзходен музикант и приятна личност, иначе надали щеше да преуспее.

Малкъм чете вестници всеки ден, с изключение на вторник. Вторничен вестник нито купува, нито взема назаем. А освен това във вторник не гледа телевизия и не слуша радио. Убеден е, че и най-малката доза вторнични новини моментално ще превърне сърцето му в прах.

Макар да обожава гъбите, не близва нито сурови, нито готвени гъби, още по-малко пък, ако са със сос. И категорично отказва да хапне дори кръгла курабия, ако му прилича на шапчица на гъба. Ако влезе в голям магазин за хранителни стоки, избягва сектора, в който продават гъби, а ако магазинът му е непознат, заобикаля целия отдел със селскостопански продукти, да не би случайно да попадне на гъбите.

Та по въпроса за дните „с маслото отгоре“: всяка сутрин Малкъм слага в тостера една допълнителна филийка хляб, после я намазва с масло, оставя я на масата и уж без да иска, я бутва да падне. Ако филията се приземи на пода с маслото нагоре, я изяжда с най-голямо удоволствие и с убеждението, че денят му ще е хубав от начало до край. Но ако падне с маслото към пода, Малкъм я изхвърля, избърсва пода и цял ден е нащрек да не му се случи някоя неприятност.

През първата нощ на всяко пълнолуние Малкъм отива до най-близката католическа черква, пуска седемнайсет долара в кутията за помощи за бедните и запалва седемнайсет оброчни свещи. Твърди, че нямал никаква представа защо го прави и че просто било проява на една от многото компулсии. Лично аз съм склонен да вярвам, че причината наистина не му е известна, че седемнайсетте свещи са просто начин да притъпява болката и че ако си позволи да проумее подбудите зад това му деяние, ще стане неспособен да облекчава мъката си. При повечето от нас нанесените ни от живота рани заздравяват бавно и ни остават единствено белезите, но предполагам, че с прекомерната си чувствителност Малкъм не дава на раните си да се затворят докрай; допускам, че обсесивно-компулсивните му ритуалчета са еквивалент на бинтовете, които не позволяват на незарасналите рани да се замърсят и възпират кървенето им.

И макар да не мога да обясня всичките чудатости на Малкъм, поне знам защо бяга от гъбите, защо пали свещи по пълнолуния и защо не възприема новини във вторниците. С него сме приятели, откакто станах на десет. А той тогава не беше такъв, какъвто е сега. Симпатичната му лудост се разви с течение на годините. Малкъм е бял, докато аз съм чернокож. Така че помежду ни няма кръвна връзка, което не ни пречи да сме по-близки и от братя, споени от едни и същи загуби. Колкото и да са странни начините, по които той се бори с дългогодишната си болка, аз се отнасям към тях с уважение, но в никакъв случай не бих му разяснил смисъла на ритуалите, които изпълнява, за да не го лиша евентуално от облекчението, което те му носят.

В рамките на един ужасен ден и двамата бяхме загубили по някого, когото всеки от нас бе обичал не по-малко от самия живот. А няколко години по-късно, пак на същия ден, отново загубихме по някой скъп ни човек, а после — и трети. Но аз, за разлика от Малкъм, продължавам да съм оптимист. Понякога се тревожа какво ли ще му се случи, ако случайно умра преди него, понеже подозирам, че всичките му ексцентричности ще метастазират и той няма да може да работи повече, независимо от огромния си талант. А именно в работата му е спасението, понеже всяко нещо, което изсвирва, го изсвирва заради онези, които е обичал и изгубил.