Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Градът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
sqnka(2019)
Разпознаване и корекция
dave(2020)
Корекция и форматиране
Еми(2021)

Издание:

Автор: Дийн Кунц

Заглавие: Градът

Преводач: Венцислав К. Венков

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 17.03.2017

Отговорен редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-150-682-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8138

История

  1. —Добавяне

87

През първата нощ в новата ми стая лежах в тъмното и си повтарях шепнешком по десет пъти мотивиращата мантра, която сам си бях измислил: „Аз не съм като Тилтън Кърк, аз не съм като Тилтън Кърк…“.

По време на втората десетица почнах да наблягам на първата дума: „Аз не съм като Тилтън Кърк, аз не съм като Тилтън Кърк…“.

После преместих ударението върху втората: „Аз не съм като Тилтън Кърк, аз не съм като Тилтън Кърк…“.

При четвъртата серия започнах неговото име да произнасям с презрителен тон: „Аз не съм като Тилтън Кърк…“.

Сигурно съм прошепнал фразата няколкостотин пъти; не ги броях, но знам, че заспах с тези думи на уста.

Майка ми несъмнено щеше да остане поразена. Но и в това не съм убеден. Сутринта станах преди всички останали. Когато мама слезе, вече бях напълнил ваната с гореща вода, бях се изкъпал и облякъл с триста зора, та тя ме завари пред рояла как се мъча да свиря и да боравя ръчно с регистровите ключове.

— Ще бъдеш ли така добра да ми сложиш удължителите? — помолих я.

Тя и дума не каза по повод усилията ми да се справя с предизвикателствата, пред които бях изправен, но затова пък я чух по-късно да пее в кухнята, докато приготвяше закуската.

След като и дядо слезе, закусихме заедно на масичката, после той седна до мен да ми демонстрира част от техниката си за боравене с удължителите на регистровите ключове.

Не беше възобновил петъчните си изпълнения в универсалния магазин и подозирам, че беше готов да остане до мен през целия предобед, но трябваше да докара мисис Лоренцо с багажа й. Тя се беше съгласила да служи като моя гледачка — да прави предписаните от терапевта упражнения на краката ми и изобщо да се грижи за мен. Щеше да се нанесе в предишната ми стая на горния етаж, заплатата й поне в началото нямаше да е особено голяма и щеше да се храни с нас.

Репетицията ми след заминаването на дядо беше съпроводена от куп неудачи до мига, в който случайно вдигнах глава и видях през отворения прозорец как Малкъм прекосява улицата. Прехвърлих се на мускули от пейката в количката и когато той звънна, лично му отворих.

— Що не си носиш брадвата? — попитах.

А той пристъпи неловко от крак на крак, сведе поглед към мен и отвърна:

— Предпочитам да му викам „моя саксофон“.

— Да бе, да.

— Май така ще стане.

Може и да е имал представа какво дядо ми беше направил със стейнуея, но можеше и да няма, а пък аз исках да поотложа с известно време запознанството му с промените, затова предложих:

— Дай да поседим на верандата.

Такава жега и влага царяха през този юлски ден, че чак на птиците не им се летеше, нито на пчелите им се бръмчеше. Ако се понапънеше, човек сигурно щеше да чуе как цвърчи асфалтът по улицата.

— Как я караш? — попитах.

— И по-добре е било.

— К’во ти правят домашните?

Домашните ми ли рече? Да не съм ти оня пакостник Бийвър Клийвър от телевизията?

— Само питам.

— Старият само разправя как щели да го повишат. Че каква по-висока длъжност от „бригадир на стругарска смяна“ може да има? Цар на стругарите ли чака да го направят?

— А тя?

— Започна и в леглото да пуши. В най-скоро време ще изгоря, докато спя. Не че ме плаши тая перспектива де.

— Не говори така.

— Най-сериозно ти го казвам.

— Ако така ще разсъждаваш, не желая повече да те виждам.

— Хубаво! Що не вземеш да ме изхвърлиш от вас?

— Току-виж съм го направил.

Той помълча известно време, после каза:

— Забелязал ли си оня ван, дето е паркиран пред къщата на Ярузелски? Говори ли ти нещо?

— Виждам го, че е форд.

— Майка ти и дядо ти не ти ли казаха какъв е?

— И без тях ми е ясно, че е форд.

— В него седят наблюдатели от полицията.

— И какво толкова наблюдават?

— Вашата къща. Да не би случайно да се появи я баща ти, я някой от лудите му приятели.

— Това пък откъде го разбра?

— Като ти дойдох на свиждане в болницата. Майка ти още не ме беше видяла. Разговаряше с някакъв полицай в коридора и ги подслушах. Ванът оттогава не е мърдал от там.

Предното стъкло беше от потъмнените, така че не се виждаше дали вътре има някой.

— Интересно защо на мен нищо не са ми казали?

— Сигурно не са искали да те уплашат. А пък на мен не ми пука, че мога да те уплаша.

— Аз вече хич не се плаша лесно.

— Именно затова не ми пука, че мога да те уплаша.

Мама вероятно е усетила по интуиция, че засега не желая да показвам пианото на Малкъм. Изнесе ни навън малка хладилна кутия с лед и четири ко̀ли и чиния курабии.

Погледахме известно време, но така и не видяхме никой да се качва или да слиза от вана.

После Малкъм заключи:

— Няма начин вътре да има и тоалетна.

— Може пък да са на катетри, като аз в болницата.

— Е, ченгетата не са чак толкова себеотдайни.

— Може и да са, ако са били в „Манзанар“.

— Тоя пък „Манзанар“ откъде дойде?

Разправих му всичко, което бях прочел в библиотеката.

— Понякога си мисля, че е хубаво човек да е бял — отбеляза Малкъм.

— Само понякога ли?

— На мен през повечето време ми се ще да съм самоанец. От Самоа, нали разбираш?

— Защо?

— Ами защото тамошните мъже са над метър и деветдесет и тежат по сто и четиресет кила, обаче такива плавни движения имат, все едно в друг живот са били танцьори. И аз искам да съм грамаден и силен, но грациозен.

— Няма да се учудя, ако се преродиш в някой товарен кон тогава. Аз защо пък имам чувството, че самоанците са белокожи?

— На теб всички ти се виждат белокожи. Какво мислиш, че си разправят ония ченгета във вана по наш адрес?

— „Ама че навити копелета са тия.“

— Ти според мен си жив телепат.

Поседяхме доста дълго на верандата, а когато Малкъм се накани да си върви, го изпратих с думите:

— До понеделник не ме търси, а като дойдеш тогава, донеси си и брадвата.

— Защо пък чак в понеделник?

— Защото цял уикенд ще репетирам, да си възвърна формата.

— Саксофона, викаш, да си донеса, а?

— Донеси си брадвата.

— Не по врат, ами по шия.

— Айде, чупка.

Той слезе по рампата, спря се на тротоара и се извърна да ми каже:

— Ей, пич, страшно се радвам, че се върна.

— Още не съм се върнал — рекох, — но и това ще стане.

После поседях и малко сам на верандата. Точно в единайсет от пряката на запад от къщата се появи ван без прозорци и паркира зад бежовия форд пред къщата на Ярузелски. Двата автомобила си приличаха като две капки вода. Само след минута-две първият си замина. Край на смяната.