Дийн Кунц
Градът (84)

83

По някое време през същия този ден съм заспал, а когато се събудих, чух маминия глас и още един, който разпознах само след секунда: мисис Мери О’Тул — учителката ми по пиано от Културния дом. Нещо в тона на разговора им обаче ме подтикна да затворя очи и да се направя на все още спящ.

— Понякога идваше късно следобед до задния вход на дома — разправяше мисис О’Тул. — Влизаше в коридора и чакаше да засвири пианото. А стаята с пианото се намира точно срещу моя офис. И ако някой свиреше, той можеше безпогрешно да разпознае дали е Джоуна, или друг.

— Самият той не свири на нищо — каза майка ми.

— Но пък има слух, Силвия. Кълна ти се. Най-малкото — има слух за свиренето на Джоуна. Щом почнеше Джоуна да свири, той отиваше в деловодството, което е до моя офис, и оттам го слушаше през полуотворената врата.

— И казваш, че Джоуна изобщо не е подозирал за присъствието му?

— Хич. Но той така искаше. И си тръгваше или току преди Джоуна да е приключил със свиренето, или изчакваше десет минути след като Джоуна си тръгнеше. Честно казано, и мен в началото ме притесняваше донякъде, но не беше задълго.

Така както се правех на заспал, веднага се досетих, че става дума за Тилтън; че баща ми е идвал тайно да ме слуша как свиря. Но не можех да си обясня защо; с все сила се мъчех да не си обяснявам защо.

После Мери О’Тул каза:

— Още при второто или третото си посещение влезе след това в офиса ми и ме попита: „И на вас ли ви се струва, както на мен, че когато той засвири, все едно Господ влиза в стаята?“. Аз, изглежда, го разбрах неправилно, понеже му отвърнах, че Джоуна може и да е прекрасно момче, но изобщо не е светец. А той се поправи: „Не, имах предвид, че Господ влиза в стаята, щом чуе как Джоуна свири. Това чувство имам“. После добави, че за него било чест да може да слуша, и си отиде.

— Трудно ми е дори да си го представя — рече мама.

— Помня как един ден през зимата надникнах в деловодството да го видя какво прави, а той седеше там с изправен гръб, като в черква, по балтон, стиснал в двете си ръце шапката, а по лицето му се стичаха сълзи. А той ми се заизвинява не за друго, а за сълзите, и каза, че сам си бил превърнал живота в самота. Точно така се изрази. За пръв път го чух да говори за себе си. Поначало е крайно въздържан. Но разправяше, че сам бил превърнал живота си в самота и че нямало вече за кога да има свое дете. И добави: „А този свят е изпълнен с красота, нали? И с благословеност, стига да можем да я видим“. Крайно симпатичен човечец.

Ама, разбира се, че не ставаше дума за баща ми! Мистър Йошиока е идвал от време на време в Културния дом да ме слуша как свиря, а аз така и не съм разбрал.

А денят, за който разправяше Мери О’Тул, вероятно е бил онзи снежен следобед, когато излязох от Културния дом и се озовах току зад гърба на мистър Йошиока, изтупан в своя добре скроен балтон, шал и бомбе. Помня колко ми се зарадва тогава, че бях наизустил онова хайку на Найто Джосо.

Сега, в болничната стая, се престорих, че току-що съм се събудил, и известно време полагах усилия да разговарям с мисис О’Тул така, както й говорех навремето. Но докато се мъчех да поддържам по-ведро настроение от онова, в което в действителност се намирах, ме загложди тревожната мисъл, че мистър Йошиока може да е в опасност. Лукас Дракман, Фиона Касиди, мистър Смолър и баща ми бяха все още на свобода и или бягаха нанякъде, или бяха минали в нелегалност. Достатъчно щеше да им е да видят пресконференция от полицията или да прочетат някой вестник, за да им стане ясно, че властите са установили самоличностите им благодарение отчасти на мистър Йошиока и манзанарския екип. Доколкото го познавах, баща ми със сигурност би предпочел да бяга, да се крие, да възприеме нова самоличност, но никак не ми беше трудно да си представя как останалите трима жадуват за мъст.