Дийн Кунц
Градът (8)

7

Следващият отрязък от моята история е основан отчасти на чужди приказки, но съм сигурен, че точно така е станало. Майка ми може и да е послъгвала в името на детската ми наивност, но както сами ще се убедите, не съм я чувал никога да лъже за сериозни неща.

Оставаше ми малко повече от седмица до деветия ми рожден ден, а на баба Анита — още десет месеца живот. Благодарение на мис Пърл бях почнал да ходя на уроци по пиано, а баща ми беше изкарал цели шест месеца у нас след поредното си завръщане, преди истински да загази. Продължавахме да живеем на четвъртия етаж в онази кооперация без асансьор, а той не допринасяше кой знае колко към семейния бюджет, понеже част от заплатата си получаваше под формата на дялове във фирмата.

Мисис Лоренцо живееше на втория етаж, но мистър Лоренцо още не беше умрял, а самата мисис Лоренцо беше слаба и „красива като Ана Мария Албергети“. Ана Мария беше изключително надарена певица и красиво миньонче, получавала неблагодарни роли в киното, но в крайна сметка преуспяла като звезда на „Бродуей“. Спечелила награда „Тони“ за ролята си в „Карнавал!“ и играла Мария в „Уестсайдска история“. Макар Ана Мария да не можеше да се сравнява по популярност с ред други актриси от италиански произход, когато мама искаше да подчертае красотата на някоя италианка, обезателно я сравняваше с Ана Мария Албергети. А решеше ли, че някой италианец е особено привлекателен, неминуемо го описваше като втори Марчело Мастрояни. За Ана Мария съм съгласен, но какво толкова виждаше у тоя Мастрояни, и досега не мога да си обясня. Но да си дойдем на думата: мистър Лоренцо не позволяваше жена му да работи и искаше от нея да му отгледа деца, но се беше оказал неспособен да й ги направи. По тази причина мисис Лоренцо беше създала в апартамента им нещо като незаконна забавачка, в която отглеждаше едновременно по три деца плюс, както вече споменах, и мен от време на време.

Та въпросното събитие настъпило малко преди обед през първия вторник на месец юни — последния ден от учебната година — докато аз съм се намирал в „Света Схоластика“, където за образованието ми се грижеха монахини, а аз си мечтаех да стана пианист.

Мама излязла в 10:30 да върви в „Уулуъртс“. С пристигането си установила, че по време на закуската в кухненския отсек на кафетерията избухнал малък пожар. Поради това се наложило да затворят заведението за ремонт през следващите два дни и мама се прибрала четири ча̀са по-рано.

Понеже баща ми работеше до късно в ресторанта, времето му за сън беше от 3:00 до 11:00 сутрин. Тя очаквала да го завари в леглото или поне да закусва. Той обаче успял междувременно да се изкъпе и излезе. Тя оправила спалнята и тъкмо си сваляла сервитьорската униформа, чула как мис Делвейн от апартамент 5-Б се заела да репетира ролята си в родеото.

Мис Делвейн — привлекателна и свободомислеща блондинка — се беше нанесла над нас преди три години. Пишеше статии за разни списания и работеше върху роман. Понякога от апартамента й започваше да се чува ритмично блъскане, наподобяващо поне донякъде тропот на конски копита, което постепенно нарастваше до кресчендо, придружавано от приглушени гласове — развълнувани, но непроизнасящи конкретни думи. И ако се случеше понякога да попитам мама какво става горе, тя винаги ми обясняваше, че мис Делвейн репетирала ролята, която изпълнявала в някакво родео. В дебютния роман на мис Делвейн, разправяше мама, действието щяло да се развива на някакво родео. И понеже тя самата възнамерявала да се включи в някое родео, за да набере необходимия й опит, била си купила механичен кон, който яздела в апартамента си. Бях на пет, когато мис Делвейн се нанесе, и само на осем, когато мама се прибра преждевременно от „Уулуъртс“, и при все че вече се съмнявах родеото да е цялостното обяснение за действията й, по принцип възприемах основния постулат за верен. Дори когато бях питал мама за приглушените пъшкания, тя неизменно ми обясняваше, че мис Делвейн си пускала запис на бик, защото от участниците в родеото се очаквало да могат да хващат бик с ласо, та дори и да го повалят на земята, та мис Делвейн по този начин придобивала необходимото настроение за язденето на механичния й кон. Въпросите, които ме измъчваха, бяха повече от онези в главата на водещия на „Стани богат“, но се въздържах да поставя дори един на мис Делвейн, понеже мама разправяше, че тя се чувствала ужасно неудобно от това, колко време й отнемала подготовката й за родеото.

Мис Делвейн живя над нас от средата на 1963 до края на 1966 година — период, през който хората вече проявяваха значителен интерес към секса, макар страната ни да не се беше превърнала още в сегашната гигантска сцена на порнографията. Родителите все още съумяваха да опазят отрочетата си и да им осигурят нормално детство, а дори и да те човъркаха отвътре някакви смутни подозрения за забранени тайни, не съществуваше възможността да щракнеш компютъра и да попаднеш на хиляди уеб сайтове, които да ти обяснят, че… Ами например че нито еленчето Бамби, нито ти сте се появили на бял свят само защото майките ви са ви пожелали.

Та както се преобличала мама и слушала репетицията за родеото над главата й, изведнъж усетила, че пъшканията и триумфалният рев на бика от записа са й ужасно познати. През седемте и кусур години, в които Тилтън не беше живял у дома, мама го срещала от време на време, не се беше развела и го беше приела, щом беше изявил желание да се върне. Та в момента й било някак си трудно да повярва, че е сбъркала, като го е пуснала да влезе пак през вратата на жилището й. Почнала да се самоубеждава, че всички мъже звучали по един и същ начин, когато изпълнявали ролята на бика и възторжените им викове се процеждали през тавана на апартамента. Опитала се дори да си внуши, че вероятно чува самата мис Делвейн, чийто глас имал значителен диапазон, с долна граница като у корабна сирена. В живота на Силвия Бледсоу Кърк й се бяха падали купища късметчета, предвещаващи й сбъдването на какви ли не късмети, но с това — последното — късметче май направо си беше проиграла късмета.

Нахвърляла тя дрехите и козметиката му в двата му куфара и ги изнесла от апартамента. Сградата имаше две стълбища — предно и задно, като второто беше по-тясно и по-занемарено от първото. Доколкото познавала Тилтън, мама била сигурна, че той ще се промъкне по задното, макар шансовете някой да се зачуди защо слиза от петия, а не от четвъртия етаж да били минимални, а и да го видели, надали щели да придадат някакво особено значение на разликата от един етаж.

И през същия този ден мама стигнала до извода, че Тилтън не бил просто самовлюбен женкар, патологичен лъжец или самозалъгващ се глупак по отношение на кариерата, която уж му предстояла. А че бил всичко от гореизброеното, защото бил най-вече страхливец и не смеел да погледне действителността в очите и да се справи с нея, независимо от препятствията, които трябвало да преодолее. А страхът го принуждавал да се самозаблуждава относно живота, да си внушава, че всъщност не е толкова труден, и съответно да напредва по разни съмнителни начини, като в същото време не преставал да се самоубеждава, че завладява света. Мама в никакъв случай нямаше да си припише героизъм, макар в действителност да беше истинска героиня, но поне отчела, че не е била и никога нямало да стане страхливка и че било изключено да прекара живота си с някакъв страхливец.

Затова оставила куфарите върху напукания и подвил се нагоре балатум на площадката между петия и четвъртия етаж на задното стълбище, после седнала две-три стъпала по-надолу с гръб към тях. Наложило й се да поизчака, а с всяка изминала минута съчувствието й към дявола все повече изстивало. По някое време чула как на горния етаж се затворила врата и как мъж си заподсвирквал безгрижно „You’ve Lost That Lovin’ Feelin’“ („Престанала си да ме обичаш“) — песен, с която „Райчъс Брадърс“ бяха оглавили класациите предишния февруари.

Тилтън, който беше луд по това парче, си го подсвирквал през въпросния следобед, без да влага в него и капка ирония, макар да допускам, че впоследствие е осъзнал колко неподходящо е то за озвучаване точно на тази сцена от филма за живота му.

Отворил той вратата към стълбището, заслизал, а когато разпознал куфарите си, престанал да си подсвирква. Този човек беше машина за извинения, та подозирам, че още преди да стигне до площадката, в мозъка му вече са се въртели най-малко три сравнително убедителни плюс дузина неправдоподобни оправдания. Но след като съзрял и майка ми, която седяла няколко стъпала по-долу от куфарите, той отново се заковал на място, чудейки се какво да предприеме по-нататък. Обичайното му дар слово, особено в областта на оправданията, тъкмо този ден му изневерило. Явно се сащисал от мълчаливия начин, по който го била загърбила. И при най-малкия опит от нейна страна да го заклейми или да се разплаче, той със сигурност е щял да се опита да й пробута някоя лъжа и да започне да й доказва колко е невинен, но тя просто си седяла в очакване да стане свидетел на неговото заминаване. Допускам, че се е уплашил и да не би тя да крие някой нож, с който да го наръга в гърба, докато се промъква покрай нея с куфарите в ръка. Затова, изглежда, Тилтън грабнал багажа си, но не тръгнал надолу, ами се качил обратно на петия етаж.

Силвия се изправила и го последвала. На площадката на петия етаж баща ми се огледал, видял я, че идва бавно подире му, стреснал се и се спънал в прагчето, при което куфарите му се блъснали в рамката и във вратата и го ударили по краката като в ония стари филмчета с Лаурел и Харди, дето се мъчат да вкарат огромна дървена каса през много тесен отвор. Забързал се по коридора, а мама го следвала по петите, без дума да каже и без да скъсява, но и без да увеличава дистанцията помежду им. На площадката на предното стълбище единият куфар се изплъзнал от ръката му и се изтъркалял по стъпалата, а той едва ли не паднал подире му в стремежа си да го хване и да се изсули колкото се може по-бързо. С абсолютно безизразно лице, но без да изпуска от очи разпътния си съпруг, Силвия вървяла подире му от площадка на площадка, а от потта дланите на Тилтън ставали все по-хлъзгави и му било все по-трудно да удържа куфарите, които не преставали да се блъскат о стените. На всичко отгоре, от страх от несъществуващия, но очакван да се забие всеки миг нож, той все се обръщал назад, при което на няколко пъти залитнал от едната стена до другата, сякаш куфарите му били пълни с бутилки уиски, които през последните няколко часа бил дегустирал.

На площадката между третия и втория етаж и преследваният, и преследвачката налетели на мистър Йошиока — учтив и притеснителен майстор шивач, който се обличаше безупречно. Мистър Йошиока обитаваше самостоятелно апартамент на петия етаж и всички подозираха, че благовъзпитаният господин крие в себе си някаква тъмна или трагична тайна — че най-вероятно е загубил семейството си в Хирошима. Когато мистър Йошиока забелязал как баща ми рикошира надолу, без да се съобразява ни най-малко с геометрията на стълбището и закона за земното притегляне, а след това съзрял и как майка ми го преследвала спокойно и най-безцеремонно с каменно изражение, успял само да промълви: „Тенк ю вери мъч“, след което се извърнал кръгом и хукнал да взема през едно стъпалата към партера, а като се добрал до там, опрял гръб в пощенските кутии във фоайето с надеждата да го подмине някак си траекторията на евентуалния предстоящ насилствен екшън.

Тилтън излетял с трясък през предния вход, все едно самата сграда била оживяла и го изплюла. Единият многострадален куфар се отворил при удар във външните стъпала и Тилтън започнал панически да тика обратно вещите си в него. Мама го наблюдавала през стъклото на вратата и го изчакала да си събере партакешите и да си тръгне. После процедила през зъби: „Престанала да обичам ли? Майната ти“, извърнала се и установила с безкрайна изненада, че горкият мистър Йошиока продължавал да стои, опрял гръб в пощенските кутии.

При което той й се усмихнал, кимнал й и рекъл:

— А сега желая да се кача до горе.

— Ужасно съжалявам, мистър Йошиока — отвърнала му тя.

— Ако някой трябва да съжалява, това съм аз — казал той, после запрескачал през едно стъпалата към петия етаж.

Гореизложеното описание на събитията е онова, което майка ми сподели с мен доста години по-късно. През въпросния ден обаче бях ходил пеш от училище до урока по пиано в Културния дом, а като се прибрах, тя само каза:

— Баща ти вече не живее тук. Беше се качил до мис Делвейн да й помага с подготовката за родеото, с което страшно ме ядоса.

А аз, бидейки прекалено малък, за да схвана истинския смисъл на думите й, попаднах в още по-силен плен на мисълта за механичния кон и все се надявах някой ден да успея да го зърна. Сбитото описание на историята с напускането на баща ми, което мама ми беше предложила в стил „Рийдърс Дайджест“, ни най-малко не успя да задоволи любопитството ми. И все пак успявах да не давам гласност на многобройните ми въпроси. Пък и най-честно казано, бях истински доволен, че няма повече да ми се налага да седя в някой бар и да слушам вицове за досадни съпруги.

Използвах обаче повода, за да споделя най-сетне с мама тайната, която нямаше как да й разкрия, докато Тилтън живееше у нас, а именно че преди повече от два месеца бях почнал да вземам уроци по пиано при мисис О’Тул. Тя ме прегърна, просълзи се и ми се заизвинява, а аз изобщо не можех да разбера за какво са извиненията й. Нямало значение дали разбирам, или не, каза тя. Най-важното било, че в бъдеще нямало да позволи нищо и никому да ме отклони от пианото или от която и да било друга моя мечта.

— Ела, любов моя, да вдигнем наздравица за свободата с кока-кола.

Седнахме в кухнята, чукнахме се с чашите с кола и се почерпихме с шоколадова торта преди вечеря — миг, който така ярко се е запечатал в паметта ми, че и сега го помня, след всичките изминали оттогава години. Тя междувременно беше приключила с гастролите си в „Брас Такс“ и вече пееше в „Слинки“; но през въпросната вечер нямаше изява, така че остана изцяло на мое разположение. Изприказвахме сума ти приказки за какво ли не, включително и за „Бийтълс“, които само преди две години бяха стигнали до първото място в американските класации с „I Want to Hold Your Hand“, „She Loves You“ и още четири парчета, последвани от други четири на „номер едно“ през 1965-а, и едно през току-що започналата 1966 година. Мама харесваше „Бийтълс“, но на сърцето й си оставаше джазът, особено суингът, и тя не преставаше да говори за вокалистките на бигбендовете от епохата на дядо ми Теди. Знаеше наизуст творчеството им и така успешно имитираше мнозина от тях, че все едно всички се бяха събрали накуп в кухнята ни. После извади книга за онова време със снимки на тези певици. На Кей Дейвис и Мария Елингтън^[1], която пеела с оркестъра на Дюк. На Били Холидей — вокалистката на Бейси. Повечето бяха хубави жени, а някои — Сара Вон, Хелън Форест, Дорис Дей, Хариет Кларк, Лина Хорн, Марта Тилтън, Пеги Лий — бяха направо красавици. Най-красива обаче ми се струваше Дейл Евънс между двайсет- и трийсетгодишна възраст — онази, която впоследствие се омъжва за кинозвездата Рой Роджърс, дето имал истински кон, но дори младата Дейл Евънс не можеше да се сравни по хубост със Силвия Бледсоу Кърк. Да не говорим, че за разлика от нея, майка ми умееше да пее и като Ела Фицджералд и праскаше такъв „скат“, че ще си помислиш, че самата Ела е пред очите ти. Стоплихме си доматена супа „Кембъл“ от консерва, направихме си на грила сандвичи със сирене и играхме на карти „Реми“. Години по-късно осъзнах, че тъкмо през този ден животът на мама се е съсипал за трети път, но навремето имах съвсем други възприятия. Дори като си лягах, си мислех, че беше минал най-хубавият ми ден, откакто се помнех.

А следващият ден се оказа дори още по-добър, направо вълшебен — от онези, за които приятелят ми Малкъм разправя, че били „с маслото отгоре“. Не че не предстояха тепърва и неприятности. То без неприятности никога не се минава, но пък хубаво щеше да е да ги дочакаме с усмивка.