Дийн Кунц
Градът (75)

74

Според дадените след време от Аурора Делвейн свидетелски показания, тя след завръщането си от кроса в парка се изкъпала, измила и изсушила косата си и си лакирала ноктите на краката, и чак тогава слязла долу в кухнята при Лукас, Реджи Смолър — Горилата, Тилтън и Фиона, където те преговаряли за последно подробностите по предстоящата акция. Присъствието на самата Аурора не било належащо, тъй като тя нямало да участва пряко в операцията, а само като наблюдател, хроникьор, понеже от нея се очаквало да опише един ден подвизите им и задълбочените философски възгледи, които ги мотивирали.

На влизане в кухнята заварила как Лукас окачил с трясък слушалката на монтирания върху стената телефон.

— Сега пък какво има, дявол да го вземе? — попитала тя групата, а Лукас й преразказал разговора си с професора, наричайки го „пълен идиот, когото трябваше да очукам преди много години“.

Никой обаче не можел да си обясни смисъла на цялата история с истерясалата собственичка на ателие за химическо чистене. Тогава Аурора Делвейн подметнала:

— Абе, какво става днес: Ден на Япония ли празнуваме?

— Какво, какво? — наежил се Лукас.

— Я повтори пак, ако обичаш — минала иззад масата и Фиона с все по-присвиващи се очи.

Аурора им разправила за оня гей от новогодишната вечер, който и в момента киснел на пейката в парка право отсреща.

— Зарежи го. Дърт педал. Че и книгата на Капоти чете, дето всичко живо я е заръфало, откакто стана бестселър, тоест книга за масовия глупак.

Заинтригуван от вестта, Лукас грабнал от кабинета бинокъл и всички се скупчили в предната стая. Лукас наблюдавал човека на пейката цяла минута, после бинокъла взела Фиона и тя се хванала да го изучава и изсъскала:

— Йошиока!

— Кой Йошиока? — попитала Аурора. — Оня, симпатичният дребен шивач на моя етаж, дето освен костюми друго не облича ли?

— Ама че гадно, коварно копеле е тоя — обявила Фиона Касиди. — Нодзава в Илинойс, сега тоя тип на пейката — и то баш на тая пейка от всички пейки в парка, Йошиока, дето душеше по шестия етаж и после монтира ония вериги по вратите. Мда. Наистина Ден на Япония, казвам ви.

И се подхванал разгорещен спор дали Фиона проявява прекомерна параноя, или не. Те съвсем правилно и мъдро възприемали параноята като задължително условие за своето оцеляване и успех; но освен дето можела да е полезна, параноята ставала на моменти и вредна. Ако един от тях например почнел да подозира, че сред тях се крие билдербергер, останалите четирима били длъжни да се намесят дружески и да го върнат в рационалния път. В конкретния случай петимата успели да постигнат сравнително бързо консенсус: Фиона не била изкрейзила; очевидно съществувала някаква връзка между Йошиока, Нодзава и оня едрия под сянката на аронията.

Тилтън почнал да ги кори, че не трябвало да използват апартамент 6-С за производство на бомби и че щяло да е по-правилно Фиона да забърквала смеските и да пълнела тенджерите в къщата, в която се намирали в момента. От тези му думи пък се бъзнал Лукас, комуто се наложило да напомни на Тилтън, че въпросната къща се явявала актив на стойност два милиона долара, а не цех за направа на бомби или изпробване на огнехвъргачки. Ако Фиона се самовзривяла, щяло да бъде жалко, дори трагично, но вдигането във въздуха на резиденцията щяло да бъде нещо далеч по-страшно — щяло да представлява сериозна загуба на капитал. А и ако къщата пострадала от взрив, ФБР щели да се накачулят по семейния тръст „Дракман“ и по самия Лукас; дори тъпите мечки имали достатъчно акъл да не ходят по нужда в леговищата си.

По принцип трябвало да избират между два варианта. Първият — да отменят планираната за същата сутрин операция и да я отложат за неопределено време, а вместо нея да отмъкнат Йошиока и да го изтезават, докато си признае всичко. И вторият — да действат според първоначалния план, без да се крият във високите треви като някакви страхливци, пък после да изтръгнат фактите от Йошиока.

Дори ако приемели, че оня в парка ги държи под наблюдение, нищо не им пречело да напуснат сградата през задния вход, да вървят известно време по сервизната уличка, докато след някоя и друга пряка излязат на главната, откъдето да вземат такси и с него да отидат до бракуваната армейска ламаринена барака тип куонсет — бивш автосервиз в индустриалния квартал — която били наели за свой базов лагер за операцията.

— Чакайте — рекъл Лукас. — Странно е наистина откъде изникнаха всички тия японци, но дайте да разгледаме с какви хора всъщност си имаме работа: шивач, собственичка на химическо чистене и някакъв педал, за който дори си нямаме представа какво работи. Тоест насреща ни не е Елиот Нес с неговите „Недосегаеми“. Затова предлагам да я караме по план, да превърнем деня в историческа дата и чак тогава да стиснем Йошиока така, че да цвръкне като гнило доматче.

Лукас почти винаги постигал своето — явно не заради метафорите от рода на „гнило доматче“, по които си падал, и не понеже умеел да манипулира и мотивира околните, а най-вече заради заплашителната си външност и очебийната му готовност да прибегне към насилие и при най-малкия повод. Четиримата му съдружници нямали друг избор, освен да се съгласят: операцията трябвало да се проведе.