Дийн Кунц
Градът (71)

70

В съботите дядо свиреше и в универсалния магазин, и в хотела. Мама нямаше да работи на обяд в кафетерията, но си беше уредила две срещи — прослушвания — с импресарии, понеже все още не беше попаднала на подходящ човек, който да й намери къде да пее, а в същото време и да даде начален тласък на бъдещата й солидна кариера; така че щеше да отсъства почти през целия ден.

Изправен пред заплахата да му отнемат саксофона, Малкъм се видя принуден да придружи майка си за обяд и продължително следобедно гостуване у по-старата й сестра — леля му Джудит. Джудит се била омъжила по сметка и живеела със своя съпруг Дънкан и разглезената им бяла британска късокосместа котка Сноубол в елегантен пентхаус апартамент с изглед към големия градски парк.

— Майка ми се надява леля Джуди да ме съжали заради моята изключителна надъханост и внезапно да реши, че си заслужавам да бъда култивиран в тази насока — обясни Малкъм, — като в хода на оказваното ми насърчаване отрупа с пари цялото ни семейство. Това според мен е толкова вероятно да се случи, колкото тя да опече Сноубол и да я сервира за обяд.

Оставен на себе си, имах с какво да се занимавам: да чета книги, да свиря на пианото и да гледам телевизията, която през деня предлагаше само леки комедии и любовни истории, но не и някоя от онези среднощни ужасии с вуду в дома или вилнеещо из града чудовище, която можеше да ме накара да се скрия под леглото. Вместо да мирясам обаче и да се захвана с каквото и да било, аз през цялото време летях насам-натам като топче в игрален автомат и проверявах безброй пъти дали наистина нищо не е разкъсало противокомарните мрежи и не се е намъкнало в къщата, пренареждах дрехите в гардероба ми, после ги връщах в първоначалното им състояние и преглеждах лъскавите прибори в кухненското чекмедже с ножовете да реша кой точно ще ми осигури най-сигурна защита, в случай че в къщата нахлуеше с убийствени намерения орда от варвари. Или самата Фиона Касиди.

Когато Амалия позвъни на вратата в 15:10, изпитах неистова радост, понеже се надявах — уви! — да е дошла с кларинета, или поне — уви! — с албум репродукции на Вермеер и Рембранд.

— Разполагам с не повече от пет минути, Джоуна. Досега метох килимите, мих пода на кухнята, бърсах прах по мебелите и сменях хартийките в клетката на Туити, мъчейки се през цялото време да отбивам безбройните му ожесточени опити да ми изкълве очите. В момента готвя вечерята за семейството, а гадните ми доведени сестри се издокарват да хванат окото на принца на дворцовия бал довечера, като за всеки случай, за да изключат тотално вероятността аз да привлека вниманието на негово височество, изпотрошиха стъклените ми пантофки. Много странен вид имаш, Джоуна. Лошо ли ти е?

— А, нищо ми няма. Малко ми е така… скучно, нали ме разбираш.

Наместих се на пейката пред пианото и вдигнах капака на клавишите с надеждата, че ако почнех да й свиря, тя може и да поостане.

Тя в действителност дойде до пианото, но така и не млъкна, че да ми даде възможност да засвиря.

— Нямаш си представа какво значи „скука“, докато не си ходил на обяд у леля Джуди. Бедното ми Малкъмче. Дънкан, мъжът й, е няколко века по-стар от нея и е всъщност първообразът на Скрудж от Дикенсовата „Коледна песен“, освен дето изпитва единствено най-дълбоко презрение към всекиго с фамилното име Померанц, за което има известни основания. Наскоро прекара два пристъпа на конгестивна сърдечна недостатъчност, така че няма да го бъде дълго. И понеже леля Джуди не може да има деца, мама упорито се надява тя все някой ден да развие силни чувства към своя социално негоден племенник — нещо, което на мен успя да ми се размине. Така или иначе, мама очаква след смъртта на Дънкан Джуди да завърти чешмата с парите към нейния неуспял племенник и семейството му. Надежди говежди. Леля Джуди може да е всякаква, но не е тъпа. По-скоро очаквам, ако тетинчо Дънкан не се е гътнал до следващото им ходене на обяд у тях, майка ми да заплесва леля Джуди, докато Малкъм успее да намери тетинчо ни и го удуши с възглавница или го бутне през балкона да полети от четиресетия етаж. Ти сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм си. Защо непрестанно ме питаш?

— Защото през цялото време все се хващаш с ръка за гърдите.

— Коя ръка?

— Тази, твоята. Ето пак. Сякаш имаш киселини или нещо те боли.

Сведох поглед и си дадох сметка, че несъзнателно съм проверявал периодически дали пластмасовото сърце все още виси на верижката под ризата ми.

— Абе има ми там нещо — рекох.

— Нещо ли? Какво нещо?

— Обрив някакъв. И ме сърби. Но само го натискам, за да не го разчеша, понеже не искам да се разпространи.

Не мога да си обясня защо не й показах медальона. Сигурно съм се притеснявал да не ме засипе с куп въпроси, а почнех ли да говоря, като нищо можеше да кажа и нещо излишно. Изобщо бях станал печен лъжец.

— Дай да видя — настоя Амалия.

— Хайде стига ма. Как така ще дам на момиче да ми гледа обрива по гърдите.

— Не изглупявай. Първо, ти си още дете, а и аз не съм момиче. Аз съм си аз.

— А пък аз не съм някой женчо. И изобщо не ща да вдигам шум заради някакъв си там обрив.

— Ох, пак мъжка гордост — забели тя очи. — Хубаво. Нека тия кожни гъбички, или каквото са там, жив да те изядат.

— Не са кожни гъбички. Няма такова нещо.

— Аз пък ти казвам, че има. Няма значение. Не съм дошла да си говорим за гъбички. Ами си мислех да ти предложа да отидем с автобуса тримата с Малкъм в понеделник на нова екскурзия до „Мидтаун“. Горкото дете си я заслужава след посещението у леля ни, а пък и лятото бързо се топи.

На следващия ден, неделя, и мама, и дядо щяха да са си у дома и със сигурност щяхме да измислим да правим нещо весело. Но в понеделник и двамата щяха да са пак на работа. Ако не излезех с Амалия и Малкъм, пак щях да съм си сам у дома. Мистър Йошиока не очакваше да научи нищо ново от мистър Отани до късния следобед. Но останех ли сам, отново щях да полудявам все повече с всеки изминал час и да проверявам непрестанно мрежите на прозорците и чекмеджето с ножовете.

— Къде по-точно предлагаш да ходим? — попитах.

— Този път — някъде на по-евтино. Без входни билети. Ще ти трябват пари само за автобуса и да хапнем по нещичко на обяд. Забелязах колко интересно ти беше в сградата на съда и си мислех дали да не посветим целия ден на архитектурата и на всички онези разкошни стари обществени сгради в онзи квартал. Малкъм също си пада страшно по архитектурата.

— Окей — рекох. — Много готино ще е.

— Същото време като миналия път, а?

— Ще ви чакам.

— Хидрокортизон.

— Какво?

— За обрива ти — каза.