Дийн Кунц
Градът (70)

69

В събота сутринта двамата с Малкъм седяхме пред стъклената масичка от ковано желязо в дворчето зад къщата на дядо Теди и играехме на „Монополи“ — играта, която в онези времена вдъхновяваше най-силно младежите да търсят успех и независимост. Заплеснали се бяхме да купуваме имоти, строяхме къщи и хотели, оплаквахме се от несправедливите глоби и незаслужените престои в затвора, когато през противокомарната мрежа на задната врата долетя телефонен звън. Скочих моментално и хукнах натам с надеждата да чуя гласа на мистър Йошиока.

— Ало?

— Още докато вървях вчера към спирката, Джоуна — каза той, — осъзнах, че не ти благодарих за кока-колата и курабията.

— Ама нали самият вие донесохте курабиите — напомних му.

— Да, но ти си този, който реши да ме почерпиш, а и ко̀лата беше от теб. Благодаря за гостоприемството.

— Моля, моля. Но вие… надявам се, че имате някакви новини.

— Да, имам. Едни са обнадеждаващи, други отчайващи. В извънработно време мистър Отани успял да установи, че в града ни има три сгради, които са собственост на семейния тръст на фамилия Дракман. Но преди да се обърне към началниците си с искане да започнат официално разследване и да се сдобият с разрешително, трябва да се убеди дали Лукас Дракман изобщо живее в някоя от тях и ако да, в коя по-точно. Мистър Отани вече е на мнение, че може да получи очакваното разрешение най-рано в понеделник следобед.

— Е, надявам се, че знае за какво говори.

— И то много добре, бих казал. Той, между другото, изобщо няма да почива през този уикенд. Ще наблюдава трите сгради една по една, докато не види онова, което му трябва.

— Окей. Хубаво. Но мен ме тресе от шубе. Изобщо цялата тая работа става все по- и по-страшна. Не знам защо, но е така.

— Спомни си какво ми каза веднъж.

— Ъ? Кое съм ви казал?

— „Каквото и да се случи, всичко в крайна сметка ще е наред.“