Дийн Кунц
Градът (7)

6

През нощта след този ден, докато спях в стаичката си, някой приседна на ръба на леглото ми, матракът поддаде, подматрачната рамка изскърца, почти се събудих и се зачудих какво я е прихванало мама да ме навестява по това време. Но така и не успях да седна в тъмното, понеже нечия ръка ме натисна нежно да не шавам и познат глас ми нашепна:

— Спи, мое патенце. Не се буди. Донесла съм ти едно име. Име, образ и сън. Името е Лукас Дракман и образът е неговият.

А аз, колкото и необичаен да беше мигът, отпуснах глава върху възглавницата, затворих очи и се потопих в дълбините на съня. От там изплува изображението на шестнайсет, може би седемнайсетгодишен младеж, осветено по някакъв свръхестествен начин, който подчертаваше сенките по лицето. Рошав, с буйни вежди, издадени над хлътнали, облещени в див поглед очи, орлов нос, пълни, почти момичешки устни, хлътнала навътре брадичка и оросена с пот бледа кожа… За пръв — и за предпоследен — път в живота ми ми се явяваше насън толкова ясно и подробно обрисувано лице. Лукас имаше притеснен и гневен вид, но в началото в изражението му нямаше нищо кошмарно. И докато останалата заобикаляща го обстановка се оформяше, забелязах, че странното осветяване на чертите му се дължеше на насочено нагоре и напред изпод лицето му електрическо фенерче. Лукас вадеше огърлици, брошки и гривни, скъпоценни камъни и перли от кутия за бижута и ги пускаше в платнено чувалче, което, нищо чудно, да беше всъщност калъфка от възглавница. А вследствие на типичен за сънищата неусетен преход изведнъж се беше озовал не пред кутията с бижута, а пред дрешник и от оставения върху полицата портфейл измъкваше банкноти и кредитна карта „Дайнърс Клуб“, издадена на името на РОБЪРТ У. ДРАКМАН. В следващия миг Лукас се беше надвесил над легло и осветяваше с фенерчето трупа на мъж, който явно е бил застрелян, докато е спял. А пък аз изобщо не изпитвах страх, а само ме обзе някаква мощна мъка. Лукас започна да говори на убития: „Здрасти, Боб. Как се чувстваш в ада, Боб? Усещаш ли вече колко тъпо постъпи, като ме прати в оная шибана военна академия, Боб? Ама и ти си едно невежо фарисейско копеле“. После лъчът се премести върху жена на четиресет и нещо годишна възраст, която, изглежда, се е събудила от първите изстрели на Лукас. Майка му. Нямаше начин да не е, след като лицето й подсказваше на какво вероятно ще заприлича Лукас след време. Тя очевидно беше отметнала завивките и седнала, при което той я е застрелял с един куршум в гърдите и втори в гърлото. Тя се беше свлякла върху таблата на спалнята с ококорени, но вече ослепели сини очи и с провиснало чене, понеже май не беше успяла да изпищи. Нея Лукас я нарече с един отвратителен епитет, който лично аз никога не съм използвал и нямам намерение да повтарям тук. Коридор. Той тръгна по него, но аз не го последвах. Заедно с отдалечаването му отслабна и светлината, накрая изчезна съвсем и настъпи безутешна тишина — толкова потискаща, че чак очите ми се насълзиха. Тогава пак проговори онази, която беше осъществила магията с появата на пианото в стая „Абигейл Луиз Томас“:

— Не го забравяй, патенце. Запомни лицето му и изпълнените му с омраза думи. Не споделяй с никого съня си, за да не проявяват към теб недоверие, да ти се подиграват или да те карат сам да се съмняваш. Но никога не го забравяй.

Допускам, че може и да съм бил буден, докато ми говореше, но не мога да се закълна. Възможно е през цялото време да съм спял и всичко да е било сън, включително влизането й в моята стая, тежестта на тялото й върху края на леглото, поддаването на матрака и изскърцването на подматрачната рамка. Но помня, че в тъмното усетих как по челото ме докосна нечия изключително нежна ръка и как тя ми прошепна: „Спи, прекрасно детенце“, а аз или съм продължил да спя, или отново съм заспал.

А когато зората отвъд прозореца ме събуди, бях убеден, че сънят не е бил просто плод на въображението ми, ами ми е показал истински събития — убийства, които вече са били извършени някъде, по някое време в миналото. И така както си лежах и наблюдавах развиделяването, изпитвах почуда, съмнения, после прогонвах съмненията, но те пак се връщаха. Но колкото и да се чудех, не успявах да си отговоря поне на един от многото въпроси, останали ми след цялото това изживяване.

Накрая, когато тръгнах да ставам, подуших за миг онова сладко ухание на рози, характерно за парфюма на мис Пърл, когато приседна до мен на стъпалата. Но след трикратно вдишване и то стана недоловимо, сякаш и него си го бях въобразил.