Дийн Кунц
Градът (67)

66

Откакто се бяхме пренесли у дядо Теди, престанах да нося постоянно в джоба на панталона си пластмасовото сърце с плененото в него перце, а реших да го съхранявам в кутията с Флорентинката. Това вероятно се дължеше на усещането за по-голяма сигурност, което изпитвах в дядовата къща в сравнение с онзи апартамент. И дотогава бях постъпвал по същия начин: щом заплахите намалееха поне малко, започвах да възприемам медальона просто като странна вещ — украшение, с каквото едно момче в никакъв случай не би се окичило и което само заемаше място в джоба ми; но усетех ли, че над мен е надвиснала някаква опасност, медальонът пак се превръщаше във вълшебен талисман и най-надеждна защита срещу всички видове мрачни събития, които светът може да стовари отгоре ни.

И тъкмо през тази четвъртъчна вечер, след току-що изживяното в Пинакотеката и предвид всичко случило се след понеделнишката демонстрация и експлозиите в Сити Колидж, включително посещението в сряда на мис Пърл и предупреждението, което ми отправи, нямаше как да не се сетя за таксиджията и кандидат-комик Албърт Соломон Глук и за медальона, който той подари на мама, а тя — на мен. Извадих „Флорентинката“ от нощното ми шкафче, отворих я и изрових талисмана изсред останалите джунджурии.

Но когато го провесих на сребърната му верижка, изведнъж ми се стори, че очите ми ми изневеряват. Бялото перце беше станало златистокафяво — абсолютно същият цвят като оперението на щиглеца от картината, която толкова силно ми беше подействала. Стиснах пластмасовото сърце в дланта си и го поднесох под абажура на нощната ми лампа, но по-силната светлина придаде на перцето още по-подчертан златист оттенък. Нещо повече: и след като го махнах от пряката светлина и пак го вдигнах пред очите си, то запази придобитата под лампата по-наситена окраска и сякаш самото то засия.

В почудата си се абстрахирах от съмненията дали е женско украшение, или не, и го окачих на шията си. Сърцето легна ниско върху гръдния ми кош, но тежестта му не се усещаше особено. Завих го с горнището на пижамата и очаквах лекото му златисто зарево да пробие през плата, но това не стана.

Нямах представа какъв можеше да е смисълът на това ново явление, но бях повече от сигурен, че е от огромно значение.

За миг ми мина през ума вероятността лепилото, с чиято помощ двете пластмасови половинки бяха скрепени в цяло сърце, да е потъмняло с течение на времето. Но веднага се самоопровергах: в такъв случай щеше да пожълтее не само перцето, но и цялата равнина между двете полусърца, а нямаше такова нещо. Да не говорим, че и вените на перцето от двете страни на стъблото му бяха запазили първичната си нежност, все едно изобщо не бяха залепени вътре, ами се намираха в плитка кухина в самия център на сърцето, до която лепилото не е стигнало.

Подаръкът от таксиметровия шофьор ми се беше сторил вълшебен още в деня, в който го получих, а и на няколко пъти след това, и най-вече в мига, в който открих, че бялото перце е станало златисто. Днес, макар и с две минути закъснение, докато слушах как моето сърце тупти под окаченото на верижката неподвижно и по-прозрачно сърце, осъзнах, че колкото и неизброими усещания за чудеса и загадки да създаваше, описанието „вълшебно“ се оказваше недостатъчно, а може би и погрешно. Все повече започвах да клоня към мисълта, че талисманът ми е не само вълшебен, но какво друго можеше да бъде, изобщо не ми раждаше главата. Имах много пъргава мисъл за десетте си години, но някои неща все още ми убягваха. Украшението, мис Пърл, преобладаващата част от събитията през изминалите две години, изживяванията пред „Щиглеца“, споходили ме по-рано през същия ден, дори онези не толкова завладяващи усещания пред „Момичето с червена шапка“ на Вермеер и „Житните поля“ на Якоб ван Ройсдал — всички те се родееха с вълшебното, но притежаваха и нещо друго, неизмеримо по-дълбоко и по-неестествено от вълшебствата: а към тях можех да добавя дори онези сравнително по-ежедневни моменти от рода на закуската ни с мама в „Роял“ и играта ни на карти на масата в кухнята, просторната зала със сръчните шивачи в Мъжко ателие „Метрополитън“, мистър Йошиока и предпазната верига на вратата, която в спомена ми беше придобила блясъка на злато, а не на месинг, изработената от слонова кост статуетка на придворната дама в церемониално кимоно на деветнайсет пласта, дядо Теди с пакетчето плодова дъвка пред танцуващите по тротоара гарвани…

Колкото и по-неуязвим да се чувствах, докато талисманът висеше на врата ми, колкото и повече да усещах в душата си, че не става дума за някакво тъпо, безполезно джуджу, не изпитвах пълна, стопроцентова сигурност. И без да го искам, изведнъж осъзнах, че преобразуването на перцето от бяло в златно сигнализира настъпването на момент, събитие, криза, към която съм се приближавал от деня, в който са ме кръстили с осем имена — включително и „Кърк“ — които така и нямаше да оправдая дори ако имах дълголетието на Матусала.

Затоплената от юлската жега стая имаше нужда от проветрение, но споменът за най-вероятно въображаемото бледо лице, което предната нощ като че ли бях мярнал на перваза, ме накара да стана и да пусна долната част на прозореца. Заключих я и събрах пердетата.