Дийн Кунц
Градът (65)

64

Картината, която ме смрази до мозъка на костите ми, беше красива и дори днес, след толкова много години, продължавам да я смятам за шедьовър. Предполага се, че холандският художник Карел Фабрициус се е учил при Рембранд. Бил разкъсан на парчета на трийсет и две годишна възраст заедно с повечето си картини при взрива на барутната фабрика в Делфт, който през 1654 година сравнил със земята една трета от града.

Доста дребната картина се нарича „Щиглецът“ и минава за едно от най-великите изображения на птица от този век. Фонът представлява огряна от слънцето стена, към която е прикрепена хранилка с размери от порядъка на двайсет и пет на дванайсет сантиметра, а върху хранилката е кацнал щиглец. Единият крак на птичето обаче е привързан към дървената кутия с фина верижка, дълга не повече от петдесет-шейсет сантиметра, която му позволява да си изпробва крилата и да лети само дотолкова, доколкото да се премести върху хранилката, и по този начин го осъжда на много по-ограничено и жалко съществувание в сравнение с папагал в голяма клетка.

Жестокостта, на която е обречено пилето, и безсмисленият способ, по който е орязана крилатата му природа, направо ти къса сърцето, стига да имаш сърце за скъсване. Но мен картината ме смрази не само с положението на птичето. Самата му поза — бдителна, с извита към гледащия го глава (в изобразения на картината свят — към онзи, който го държи в плен), и нещо в стойката му, което подсказваше, че никакви ограничения не са в състояние да го пречупят — ми говореха за стоическо страдание, което, ако се загледах за по-дълго, щеше да ме разплаче.

Но положението и отношението на птичето пак не изчерпваха докрай списъка на нещата, които ме бяха трогнали. Онова, което ме накара да се разтреперя, беше дясното му око. Художникът беше защриховал леко лявото, но в дясното блещукаше течна капчица светлина — гениална подробност, която ме убеждаваше, че нарисуваната птичка в действителност е способна да вижда. Погледът й не само беше прям, но и притежаваше дълбочина и създаваше впечатлението, че през това око тъмничаря го гледа не толкова птицата, колкото цялата природа, която вижда и оценява изключителната жестокост спрямо пленения щиглец.

И много повече.

В един миг осъзнах какво ми говори точно на мен тази картина, а и какъв смисъл е вложил в нея художникът. Мнозина от вярващите в Бог са убедени, че Той не е просто Създателят, а и присъства във всичко в природата; че Той е навсякъде сред нас; че не се поддава някак си на лесно осъзнаване от наша страна, но вижда всичко и се грижи за нас. В дясното око на щиглеца виждах как птичката гледа своя пазач, как заедно с нея и цялата природа го гледа, но през същото това влажно и чувстващо око гледаше и Създателя на тъмничаря. Наблюдаваше, виждаше и обичаше собственика на птичето заради заложения в него потенциал, но и страдаше заради проявяваната от него жестокост. Така както беше изпълнено с обич и мъка, окото ме наблюдаваше и мен в същата степен, в която наблюдаваше и собственика на птичето, виждаше ме и съзнаваше кое ми е доброто и кое лошото, оценяваше не само смелостта ми, но и страхливостта ми и знаеше всички лъжи, които бях изрекъл. Тогава, на десетгодишна възраст, може и да съм бил прекалено объркан, за да формулирам всичко това с думи, но проумявах съвсем ясно: и аз, подобно на това птиче, бях привързан с верига, а веригата беше съставена от брънките на моите лъжи, така че аз бях едновременно и щиглецът, и неговият тъмничар — окован и изложен на опасност от собствените ми действия.

— Какво ти е, Джоуна? — уплаши се Амалия, като видя как целият се треса.

— Нищо ми няма. Не знам. Добре съм.

— Но ти трепериш като листо.

По някое време, преди да стигнем до тази картина, бях усетил, че в залисията ни бяхме забравили да обядваме. Това ми даде повод да погледна часовника си.

— Не сме обядвали, а стана два. Сигурно ми е призляло от глад. Точно така. Гладен съм, та две не виждам. Да излезем навън да забием по някой хотдог от улицата.

— А тази картина какво ти говореше? — попита Малкъм, докато се отдалечавахме от „Щиглеца“.

— Не мога да кажа още. Ще трябва да я доогледам. На празен стомах никакви мисли не ми идват. Вие двамата не прегладняхте ли?

Минавахме стая подир стая с бели мраморни подове, слязохме по широкото стълбище от бял мрамор, прекосихме други помещения с лъскави подове… Нямах представа, че сме навлезли чак толкова навътре, и по някое време се запитах дали Амалия наистина помни пътя за връщане, или сме се озовали в някой шантав лабиринт, приличащ на епизод от „Зоната на здрача“. Но ето че по някое време стигнахме до касите, откъдето си бяхме купили билетите, а малко след тях бяха и изходите.

Още докато бяхме в Пинакотеката, бях почнал да се потя въпреки климатичната инсталация, а навън колкото и топъл да беше денят, не беше чак толкова горещо, че да оправдае оросеното ми от пот лице.

И докато вървяхме да търсим уличен продавач с количка, Амалия ме заразпитва:

— Ама това, твоето, май не е само от глад, Джоуна? Никак не ми харесва.

— От глад е, казвам ти. Честна дума. Само ми трябва да хапна малко.

— Билетите ни важат за целия ден — каза Малкъм. — Щом хапнем, можем веднага да се върнем.

Лично аз се бях преситил на изкуство за един ден, но реших да премълча.

Най-после намерихме продавач, взехме си по два хотдога на човек и по едно пепси. Неусетно бяхме стигнали до Съдебната палата, до която имаше миниатюрно паркче. Настанихме се и тримата на пейка и почнахме да ядем. Около нас се разхождаха гълъби с надежда за някоя и друга троха, но погледите им изобщо не можеха да се сравнят по сила на излъчването с онзи на щиглеца.

Треморите и ручеите пот престанаха, сякаш наистина се бяха дължали на глада, и Амалия най-сетне се успокои.

А пък аз се престорих на очарован от Съдебната палата и заразпитвах дали прилича по нещо на съдилищата, дето ги показват по телевизията. Амалия каза, че била огромна сграда и си заслужавало да се разгледа заради изисканата й архитектура. Докато минахме по всички отворени за посетители места, стана 3:20 и се наложи да тичаме до автобусната спирка на ъгъла на Нешънъл авеню и Петдесет и втора улица.

Тревогата не ме напусна през целия път до дома. Не преставах да се питам кога ли ще падне брадвата — и изобщо нямах предвид саксофона на Малкъм.