Дийн Кунц
Градът (6)

5

Няма да мога да ви опиша живота си месец по месец, година подир година. Вместо това ще ми се наложи да превърна този магнетофон в нещо като машина на времето, с която да скачам напред-назад, а вие да си изяснявате свръхестествените нишки, свързващи отделните събития — връзки, чието съществуване не осъзнавах, докато навлизах ден след ден в моето бъдеще.

И тъкмо на това място ми се ще да ви разправя за онази жена, която се появяваше в живота ми в най-важните му моменти. Никога не я виждах как пристига. Просто я заварвах на мястото й, все едно наблюдавах как слънчев лъч пробива внезапно през облаците. Първата й поява беше през април 1966 година, когато се опитах да намразя пианото, понеже реших, че никога няма да успея да стана пианист.

Тогава бях на девет, а на баба Анита й оставаше да живее още една година. Предния декември баща ми се беше прибрал в апартамента ни на четвъртия етаж. Мама така и не се беше развела с него. Не че не беше я занимавала мисълта, макар да беше убедена и да вярваше, че бракът е тайнство. Но освен всичко друго твърдеше, че когато пеела в „Джаз Кейв“, „Брас Такс“ и „Слинки“, й било много по-лесно да отклонява авансите на клиенти и колеги, като най-чистосърдечно им заявявала: „Имам си съпруг, синче и Исус. Така че, колкото и да си красив, надявам се да осъзнаваш колко малко се нуждая от още един мъж в живота ми“. Мама беше убедена, че нямало да може да отбива най-навитите й ухажори, ако споменела единствено съпруга, детенцето или Исуса; такива се отказвали само със серия от три прави удара.

За осемте години, през които беше отсъствал, Тилтън Кърк така и не се беше обзавел нито с инвеститор, нито със собствено заведение; успял беше само да напусне ресторанта, в който работеше като готвач, и да го назначат за майстор на малко по-свястно място. Но и по-малко пари беше почнал да изкарва, понеже всяка година собственикът го обезщетявал и с по пет на сто дял в бизнеса с уговорката, че като съберял трийсет и пет на сто, щял да има правото да откупи и останалите шейсет и пет процента по предварително договорена цена, които щял да плати с помощта на банков заем, обезпечен с притежавания вече негов дял.

Мама прие завръщането му по-скоро с радост, но аз се терзаех по най-различни поводи. Този човек хабер си нямаше какво значи да си баща. На моменти го избиваше на желязна дисциплина, при което раздаваше наказания далеч по-строги, отколкото в действителност заслужавах. Друг път решаваше да стане най-добрият ми приятел на всички времена и започвахме да вършим всичко заедно, въпреки че не можех да си представя какво биха правили други момчета на мое място. Не виждах как точно би се забавлявало едно дете, докато го карат да оглежда стелажите на магазин за ресторантско оборудване и да се диви на разнообразието от картофобелачки и форми за кекс. Не по-малко тъпо ми беше да седя върху високото столче в някой бар и да отпивам от кока-колата си, докато родителското тяло се налива с бира и си разменя вицове за досадни съпруги с поредния непознат.

Но най-лошото беше, че вече бях готов да вземам уроци по пиано, но баща ми не разрешаваше. Бях се научил да подрънквам на пианото у дядо ми Теди и налучквах клавишите със същия онзи инстинкт, с който бейзболистът Джаки Робинсън можеше да предскаже къде ще падне летящата топка. Но Тилтън твърдеше, че не съм бил дорасъл и че ръцете ми били малки, но когато мама му възрази, че съм бил станал достатъчно голям, Тилтън изведнъж реши, че все още не ни стигали парите — поне за момента, което означаваше, че никога нямаше да можем да си го позволим.

Дядо предложи да ме кара с колата си до тях и да ме връща по няколко пъти седмично и лично той да ме обучава. Но баща ми се запъна: „Детето е още малко, за да пътува на такива големи разстояния, Сил. Пък и тук, у дома, си нямаме пиано, на което да репетира между уроците. Имай още мъничко търпение, да се сдобием с наша си къща. Тогава и пиано ще си купим, и всичко ще си дойде на мястото. Пък и не забравяй, любов моя, че баща ти не ме обича кой знае колко. Сърцето ме заболява, като си представя как може да настрои детето против мен. Не че ще го направи умишлено: Теди не е такъв човек, но нищо не пречи да му отрови душицата подсъзнателно. Скоро ще си намерим къща под наем и тогава всичко ще придобие смисъл“.

Та през въпросния ден бях седнал на стълбите пред входа на кооперацията ни, а на лицето ми беше изписана такава злоба, че повечето минувачи забързано извръщаха погледите си, да не ме предизвикат случайно мен, осемгодишния хлапак, да ги стъпче от ярост, както се е вбесил. Беше необичайно топъл априлски ден — толкова душен и влажен, че дори отскубналото се от някаква птица перо падна бавно, като камък във вода, върху пътеката към тротоара. В този миг изскочи, макар и само за секунда, някакъв порив на вятъра, вдигна перото, завихри прахоляк и боклуци от канавката и ги запокити право към мен на стълбите. Успях само да кихна и да изплюя перото, което се беше лепнало през устата ми.

И докато бършех очи, чух женски глас.

— Как е животът, патенце?

Сред мамините приятелки имаше две-три професионални танцьорки, участващи в мюзикъли, които вечно бяха на устата на меломаните; жената, която ме заговори, никак не приличаше на тях и въпреки това имаше вид на балерина — висока, слаба, с дълги крака и гладка махагонова кожа. С такава лекота и икономия на движенията се качи по стълбите, сякаш се возеше на ескалатор. Облечена беше в джемпър с цвят на розова нощна иглика, бяла блуза и розова шапка „токче“ с кичур сиви птичи перца от едната страна, все едно отиваше да обядва в ресторант, в който сервитьорите носят фракове.

Но въпреки изискания тоалет и елегантното излъчване, тя направо седна на стъпалото до мен.

— Патенце, не е възпитано да не отговаряш, когато те питат нещо. А ти, като те гледам, си млад мъж, който по-скоро в окото би си бръкнал, отколкото да създаде впечатлението, че е невъзпитан.

— Егати и смрадливият свят — заявих.

— Съгласна съм, че се срещат и вонливи неща, патенце, но не бих казала, че се отнася до целия свят. Напротив, в по-голямата си част светът направо ухае. Самият ти дори ухаеш леко на зелен лимон и сол, а това ме навежда на мисълта за коктейл „Маргарита“. И нима не харесваш парфюма ми? Френски е и е скъп.

Усетих едва доловимия сладък розов аромат.

— Ами… Никак не е лош.

— Ако не го одобряваш, патенце, моментално се връщам у дома, вземам флакона от тоалетката и го изхвърлям през прозореца, та улицата да се увони чак до следващия дъжд.

— И не се казвам Патенце.

— И аз изключвам подобна възможност, патенце. Обикновено родителите натрисат на дечицата си имена от рода на Хортензия или Пърсивал, но никога не съм чувала някои да са си кръстили детето на водно пернато птиченце.

— А вие как се казвате? — попитах я.

— Ти как мислиш, че се казвам, патенце?

— Нима не си знаете името?

— Не, но питам, защото много пъти съм се чудила на кое име приличам.

А пък беше хубава. Дори и осемгодишният хлапак е способен да забележи хубавата жена, да не говорим как красотата повдига настроението независимо от възрастта ти. И парфюмът й не беше за изхвърляне.

— Гледах един филм по телевизията — викам й, — дето едни издирваха едно съкровище в Карибско море. Ама едно време, когато е имало пирати. И търсеха една перла, която била много специална по три причини. Първо, била голяма колкото синя слива. И не била бяла или кремава, или розова като другите перли, ами черна. Много черна и лъскава. Но и тя като другите перли била полупрозрачна, та можело да й видиш вътрешността, и била адски красива. Та на вас, ако ме питате, най-много ще ви отива името Пърл.

А тя само килна глава и ме изгледа някак си самодоволно:

— Ох, младежо, щом отсега така омайваш дамите, какво ли ни чака, когато порастеш? Ами аз наистина се казвам Пърл. И не съм си и помисляла да се казвам другояче. Викай ми Пърл, Джоуна.

А пък аз чак сума ти часове след това си дадох сметка, че не й бях споменавал аз как се казвам.

— Беше почнал да ми разправяш, че перлата във филма била специална по три причини: заради големината, цвета и…

— Ъхъ. И защото онзи, който я притежавал, нямало никога да умре. Тя държала ключа към безсмъртието.

— Черна, красива и вълшебна. Е, как да не ми е кеф да се казвам Пърл!

Но чак след две години щеше да ми каже, че е въплъщение на душата на града ни.

— Та гледам те как си седиш тук, Джоуна, сякаш още си в утробата на кита, а навън е един прекрасен пролетен ден. Нито се разтваряш в стомашни сокове, нито свещ ти трябва да излезеш от китовото гърло. Не похабявай този прекрасен пролетен ден, Джоуна. Дни като днешния не се случват толкова често в живота, колкото си мислиш. Кое накара сърцето ти да се изсули чак в обущата ти?

Предполагам, че не ми беше трудно да разговарям с нея, понеже тя беше толкова приказлива. Докато се усетя, вече й отговарях:

— Искам да съм пианист, ама това няма никога да стане.

— Щом си се зарекъл да станеш пианист, защо не седиш и в този момент пред пианото и не блъскаш по клавишите му?

— Защото си нямам пиано.

— Но затова пък има пиано в Културния дом, където ходиш, когато родителите ти са на работа, а Доната не е свободна.

Доната беше малкото име на мисис Лоренцо, която понякога ме гледаше, а това ме наведе на мисълта, че мис Пърл е нейна позната и й идва на гости.

— Не съм видял никакво пиано в Културния дом.

— Е, как? Там си е. Но по някое време имаше един завеждащ, дето изобщо не беше музикален и възприемаше пианото само като източник на шум. Крайно неприятна личност: дразнеше се и от птичите песни, и от определен оттенък на синьото, от числото девет, та дори и от Коледата. Затова и елхата я внасяше чак на двайсет и четвърти декември и я махаше още на сутринта на двайсет и шести, и през това време не даваше по нея да има каквито и да било украшения, освен един Дядо Коледа, увесен за шията от самия връх, където по-скоро следваше да има звезда или поне ангелче. По някое време същият този човек махна деветката от номера на сградата над главния вход, та между осмицата и четворката остана празно място, пребоядиса всички сини стаи и свали пианото в мазето. Чувала съм да разправят, че дори бил убил и изял Пити папагала, дето живееше в клетката в стаята за игри на карти. Е, и него вече го няма. Не се задържа много дълго. Блъснал го градски автобус, докато пресичал неправилно улицата. Но и за краткото време, което прослужи, големи вреди успя да нанесе на Културния дом. Така че нищо не им пречи да качат обратно пианото с товарния асансьор.

Пред нас мина с вой и пушилка някакъв автобус, при което се запитах дали пък не е същият, който е сгазил папагалоядеца.

А когато на улицата се възстанови тишината, рекох:

— Няма да си правят всичкия този труд само заради хлапе като мен. А пък и какво толкова мога да науча, като си нямам учител?

— И учител ще има. Отиди там рано утре, още щом отворят, и сам ще се увериш. Жалко, че този прекрасен ден минава, а аз съм се пременила за специален случай, така че ще е най-добре да вървя.

Стана и заслиза съвсем безшумно по стълбите, сякаш не беше на високи токчета, ами по пантофки.

— Вие не идвахте ли на гости на мисис Лоренцо? — викнах подире й.

А мис Пърл се извърна и каза:

— Специално при теб дойдох, патенце.

Тя си тръгна, а аз слязох до тротоара да я гледам как върви. С тези стройни бедра и дълги крака, при нейния ръст и розов тоалет самата тя приличаше на птица — но не на папагал, а на елегантно фламинго. Очаквах да ме погледне през рамо, та да й махна, но тя така и не се обърна. На ъгъла сви вляво и изчезна.

Поднесох дланите си под носа и ги подуших. И усетих едва долавящия се аромат на зелените лимони, които преди това бях изстисквал заедно с мама, за да направим лимонада. А понеже бях седял на слънце, ръцете ми бяха солени от избилата по тях пот, но не усетих миризма на сол.

С течение на годините мис Пърл ми се яви още няколко пъти. Сега, когато съм вече на петдесет и седем, си давам сметка, че животът ми със сигурност щеше да е по-различен — а и по-кратък — ако тя не беше проявила интерес към мен.

Като отидох на другата сутрин в Културния дом, заварих пианото в стая „Абигейл Луиз Томас“ — кръстена на някоя си, която сторила добро дело в полза на дома много отдавна, преди още да съм бил дори палав блясък в окото на Тилтън. Истинско „Стейнуей“, при това полирано и акордирано, и по-красиво дори от жената в розово.

Една от служителките в дома, мисис Мери О’Тул, свиреше на него „Stardust“ на Хоуги Кармайкъл, а на мен ми се стори, че през живота си не съм чувал по-пленителна мелодия. Мисис О’Тул беше приятна дама с искрящи сини очи, с лунички, които според нея били дошли специално от Дъблин, за да украсят лицето й, и с червенокоса прическа „паж“, прошарена с бяло, явно направена от неумела нейна приятелка, тъй като тя мразела фризьорските салони. Тя ми се усмихна и ми кимна да седна до нея на пейката.

А когато изсвири баладата докрай, въздъхна:

— Представяш ли си, Джоуна! Някой да вземе да задигне разчекнатото старо пиано и да ни подари този чисто нов инструмент, при това без никой да го усети. Просто не мога да си обясня как го е постигнал.

— Ама това не е ли пианото от мазето?

— Е, как ще е то? На онова капакът му се беше изметнал, филцът по чукчетата му беше прояден от молците, имаше скъсани струни и други, които напълно липсваха. Задържащият педал беше блокирал. Изобщо — пълна трагедия. Тук се усеща ръката на някой страхотно хитър филантроп. Жалко, че не знам кой е, че да му благодаря.

Аз обаче не й казах за мис Пърл. Всъщност понечих да й кажа. Но после се разколебах: дали от самото споменаване на името й магията нямаше да се наруши? И на следващия ден стейнуеят щеше да се озове пак в мазето в предишното си разнебитено състояние, а мисис О’Тул нямаше изобщо да помни, че е свирила „Звезден прах“ в стаята „Абигейл Луиз Томас“.

Този ден получих своя първи официален урок по пиано.