Дийн Кунц
Градът (59)

58

По-късно, докато с мама и дядо Теди раздигахме масата след вечеря, ни посети Амалия Померанц, без Малкъм, с предложение, което очаквах майка ми да отхвърли след най-много половинминутен размисъл. Тъй като била вече на седемнайсет и проявявала достатъчно чувство за отговорност, от близо две години на Амалия й било разрешено да ходи с автобус до други части на града — става дума за безопасни места — на някое и друго дневно представление на пиеса, да разгледа музей, да присъства на лектория, неща от този род. Родителите й не възразявали да води със себе си и Малкъм, а сега, след като сме се били сприятелили с нейния брат, надъхания саксофонист, се надявала да ме пускат и мен да вървя с тях на тези експедиции.

Дядо познаваше добре Амалия и имаше високо мнение за нея, така че беше готов да й се довери да ме връща „чист и неопетнен“ и сподели това свое мнение пред майка ми, която обаче изглеждаше съвсем не убедена. Според мен следващата постъпка на Амалия беше напълно непремислена, а беше по-скоро израз на доброто й възпитание като цяло: така както ни разправяше най-занимателно за безплатния фолк концерт, на който присъствала две седмици преди това в „Ривърсайд Комънс“, тя запуши канала на кухненската мивка, пусна горещата вода, изцвърка в нея течен сапун и се захвана да мие чиниите ни от вечерята. Много скоро след това, докато Амалия ги плакнеше и ги редеше на сушилника, а мама ги бършеше, двете вече си бъбреха и се смееха така, сякаш се бяха познавали от преди аз да съм се родил.

Още преди да тръгна да си лягам с книга в ръка, въпросът беше уреден. На следващия ден щях да отида с Амалия и Малкъм в някакъв префърцунен музей да зяпам някакви си картини, които ден по-рано със сигурност щяха да ме накарат да повърна; но щом Амалия гарантираше, че сме щели да прекараме готино, всичките ми съмнения нямаше как да не се изпарят.

Облякох си пижамата и си легнах, но не можех да се съсредоточа върху книгата. Имах си едно малко транзисторче със слушалчица и се опитах да намеря на него някаква музика, която да ми повдигне настроението. И това не успях. Извадих от чекмеджето на нощното ми шкафче кутията с Флорентинката и заразглеждах фотокопираната страница от книгата за „Манзанар“ със снимките на майката и сестрата на мистър Йошиока. Оттам мисълта ми се пренесе върху войната, бунтовете и как хората се избиват един друг. В крайна сметка онова, което успя да уталожи мозъка ми, беше хайкуто от съболезнователната картичка, прикачена към аранжимента от цветя на бабиното погребение. Не помня колко пъти всъщност го прочетох: Зора се пука/и цветчета разтварят/райските порти.

Заспал съм под тежестта на събитията от изминалия ден. Някъде призори ми се яви сън. В съня баща ми душѐше Фиона, а аз, неизвестно защо, се мъчех да го спра, при все че от нея ме беше повече страх, отколкото от него. По едно време гледната ми точка се промени и установих, че това изобщо не е Фиона, а собствената ми майка и че вратовръзката се е впила жестоко във врата й. Очите й се бяха замъглили. Беше полумъртва. Опитах се да изкрещя за помощ, но бях буквално останал без език, затова се опитах да го ударя, да му издера лицето, но и пръсти се оказа, че нямам. Ръцете ми свършваха при китките, с гривни от съсирена и спечена кръв.

Събудих се, оттласнах се да седна, отметнах завивката и седнах на ръба на леглото в неосветената стая, борейки се да си поема дъх. Мисълта ми се беше избистрила тотално след съня. Разсъждавах съвсем ясно, обзет от тревога, нащрек. И се ужасявах не толкова от самия кошмар, колкото от вероятността да ми се счуе гласът на мис Пърл, да ми се яви силуетът й — подвижното черно петно в тъмната стая — понеже това щеше да означава, че присънилият ми се ужас е изцяло пророчески.

Нямате представа колко ми олекна, като установих, че я няма. Но в същия момент забелязах някаква бледнота на фона на противокомарната мрежа, точно там, където долният панел на прозореца беше вдигнат, за да ми влиза хладен въздух. Отначало реших, че е лицето на някой, който ме е наблюдавал как спя, точно така както ме е наблюдавала преди време и Фиона Касиди, та дори и ме е снимала в съня ми, без изобщо да я усетя. Ако дългоочакваната, но неизвестна криза наближаваше с всеки изминал ден, както двамата с мистър Йошиока вярвахме, най-вероятно щях да си умра от страхливостта си — дори и от колебливост, затова станах и се втурнах към прозореца да се изправя лице в лице с онзи, който евентуално ме шпионираше. Не видях никого, освен пърхащия по металната мрежа комар — посетител толкова немощен, че нито един негов звук не можех да чуя заради думкащото ми сърце. Който и да ме беше наблюдавал оттам с призрачно лице на фона на отиващата си нощ, вече беше избягал, а може и поначало да е бил просто плод на въображението ми.