Дийн Кунц
Градът (56)

55

А пък живеещата в Чарлстън, в щата Илинойс, Сецуко Нодзава удържала на думата си. Нещо повече: толкова се увлякла по разследването, че след като докладвала по телефона на мистър Тамадзаки от „Дейли Нюз“, му изпратила по пощата и подробен писмен доклад, който впоследствие ми помогна много при картинното пресъздаване на описваните там събития. Покрай другите си многобройни интереси мисис Нодзава посещавала и писателските семинари в университета, понеже се надявала някой ден да разкаже за прекараните в лагера за интернирани години, така че възприемала написването на този свой доклад като полезно упражнение.

Придружавана от кучето си Тоширо Мифуне (кръстено на известния японски актьор), тя се отправила към съседния град Матун в своя боядисан по поръчка в червения цвят на захаросана ябълка кадилак елдорадо, модел 1967 година. Тъй като била дребна женица, имала нужда да си подложи отдолу възглавница, че да може да гледа над волана; на Тоширо Мифуне обаче възглавница не му била нужна, понеже бил голям шоколадовокафяв лабрадор ретривър.

Паркирала зад библиотеката на Военната академия и оставила две от стъклата свалени докрай, та кучето да не получи топлинен удар от юлското време. Чула била доста косонастръхвателни истории за лудориите на някои от по-буйните студенти в Академията, но изобщо не се притеснявала, че някое разглезено богаташко синче можело да подкара кадилака и да се поразходи с него. Тоширо Мифуне поначало бил кротък пес от отличаващата се с дружелюбността си порода, но мисис Нодзава го била дресирала да се блещи като зъл самурай, да ръмжи и да показва страшните си зъби на всеки, който посмеел да пипне елдорадото й. Давала си и сметка каква желязна дисциплина се изисквала от страна на песа, чието добро сърце го подтиквало по-скоро да ближе радостно и обилно приближилите се хора, а не да ги плаши. Но възнамерявала веднага щом се върне, да го възнагради с похвални думи и две бисквити.

Когато стигнала до рецепцията, не заварила в библиотеката кой знае колко студенти — или кадети, както предпочитал да ги нарича библиотекарят. Въпреки военновременните трудности, през които била преминала, мисис Нодзава не изпитвала страх от униформени хора, но въпреки това я притеснила гледката на облечените в парадни униформи младежи, някои от които били само на тринайсет години. Разправила на библиотекаря мистър Тиъдор Кекъл, че преди много време един от курсантите от академията бил оказал огромна услуга на нея и съпруга й, за която така и не успели да му се отблагодарят както следва. И търсела начин да го открие, независимо че вече бил завършил.

За най-голямо съжаление обаче, не помнела името на младежа; знаела само, че е от випуска от 1959-а, откогато били минали осем години, но била уверена, че ще го разпознае. Надявала се да открие в библиотеката годишниците на академията със снимки на завършващите курсанти. Мистър Кекъл — когото тя впоследствие описва на мистър Тамадзаки като „надут макарон с мустак, който явно се подстригва с назъбена шивашка ножица“ — потвърдил очакванията й и я насочил към стелажите с исторически публикации, които съдържали и томовете, отразяващи петте десетилетия, през които високоуважаваната институция образовала, вдъхновявала и възпитавала млади хора с безупречни характери.

Не минала и минута, откакто отворила годишника с випуск 1959-а, и мисис Нодзава намерила снимката на Лукас Дракман. Фотокопирала съответната страница, а на излизане уведомила мустакатия макарон, че почти със сигурност е разпознала младежа, но искала да покаже фотокопието и на съпруга си, за да се убеди и той, че е открила търсения от тях кадет.

Щом забелязал завръщащата се мисис Нодзава, Тоширо Мифуне се загърчил и заскимтял от щастие върху предната дясна седалка на кадилака. Тя го засипала с нежни приказки и му подала бисквитите, които той поел от пръстите й с нежността на хрупащо тревица зайче.

Веднага щом пристигнала в Чарлстън, мисис Нодзава се отбила в магазина за канцеларски материали на Кен и Бети Норбърт. Двете с Бети се знаели от доброволната им дейност в нестопанската асоциация за спасяване на изоставени кучета, както и от клуба за бродиране на юргани, в който членували. А пък Кен Норбърт и мистър Нодзава се познавали от тенис кортовете и били членове на Чарлстънската стопанска камара. Но дори и другиму да принадлежал магазинът, а не на семейство Норбърт, мисис Нодзава със сигурност и тях е щяла да познава.

Освен канцеларските материали магазинът давал под наем и частни пощенски кутии; по онова време това било едва прохождащ бизнес, чиято основна конкуренция се явявали пощенските гишета „до поискване“, където човек трябвало да изчака да му дойде редът, преди пощенският служител да извади кореспонденцията му от съответното гнездо на стелажа и лично да му я връчи. Новият вид пощенски кутии се радвали на голямо търсене, тъй като местната поща не успявала да задоволи нуждите. И точно тук, в магазина, някой бил наел кутията на името на Дъглас Атъртън, до която фирмата за круизи изпратила билета за пътешествието из Карибско море.

За да избегнат евентуалните неприятности от отдаването под наем на една от деветдесет и шестте си кутии на човек, който можело да е замесен в някаква измамна и изобщо непочтена дейност, семейство Норбърт винаги изисквали от кандидата поне два документа за самоличност. В онези по-невинни времена обаче не били толкова взискателни към самата форма на документите и не държали те да включват и снимка на предявителя.

Когато мисис Нодзава се появила, Кен вече бил приключил работния си ден; в магазина обаче все ще се намирала Бети заедно с двама служители и нейния лабрадор ретривър, който се казвал Спенсър Трейси.

Магазинът водел подробен регистър на всичките кутии с името на наемателя, видовете документи за самоличност, представени при наемането, точния му адрес и платените такси. Кен вечно се притеснявал да не го замесят в някое съдебно дело, затова никога не изхвърлял старите регистри. Приведени над книгата за 1961 година, двете ентусиазирани бродирачки на юргани установили, че Дъглас Атъртън наел кутия на първи юни и предплатил в брой таксата за цяла година. Самоличността си удостоверил с картата си за обществени осигуровки и студентска карта от университета „Ийстърн Илинойс“, който се намира в Чарлстън.

Мисис Нодзава си записала интересуващите я данни, след което показала на приятелката си фотокопираната страница от годишника. Името Дъглас Атъртън, естествено, не присъствало под нито една от кадетските снимки, а понеже били изминали близо шест години от събитието, Бети не могла да разпознае сред осемте портрета на страницата лицето на човека, който бил наел кутията.

Мисис Нодзава се качила в кадилака и се настанила зад волана, а Тоширо Мифуне непрестанно се мъчел да й души ръцете, понеже, докато била в магазина, тя на няколко пъти погалила Спенсър Трейси.

Станало било време за следобедното хранене на кучето, след което трябвало да бъде разходено поне половин час. Поради това, че мисис Нодзава била съвсем наясно във всеки един момент със своите задължения, не можела дори да си представи да отложи храненето или пък да ограничи с някоя и друга минута времето за разходка на Тоширо. А след това трябвало да се преоблече, тъй като с мъжа й и още една двойка щели да вечерят в ресторант.

Така че от магазина за канцеларски материали се прибрала право у дома с намерението да поднови още на следващата сутрин разследванията си по молбата на мистър Ябу Тамадзаки от „Дейли Нюз“. Поначало му била обещала да му се обади чак преди края на работното време на следващия ден, а и той с нищо не й бил подсказал, че трябва да побърза. В промеждутъка между разходката на кучето и преобличането успяла все пак да му звънне и да доложи докъде била стигнала, и се изненадала безкрайно приятно от похвалите на мистър Тамадзаки за това, колко находчива и ефективна била, и от изказването му, че била „втори Сам Спейд^[1]“.

По пътя до ресторанта мистър Нодзава я попитал няма ли усещането, че тези й разследвания може да я изложат на някаква опасност. Жена му отговорила, че както собствените й скъпоценни родители, така и родителите на мистър Тамадзаки били иссеи — първо поколение японски имигранти в Америка — а това правело свещени взаимоотношенията дори между пълни непознати. Мистър Нодзава се съгласил. Според мисис Нодзава той обикновено така постъпвал. Освен всичко друго я насърчил да вложи цялото си умение в съставянето на писмения доклад, за което съм му безкрайно благодарен.