Дийн Кунц
Градът (51)

50

Във вторник, Четвърти юли, вечеряхме на пикник в парка и наблюдавахме оцветяващите небето каскади от фойерверки.

В сряда сутринта мама и дядо Теди излязоха заедно. От „Уулуъртс“ й бяха предложили по-дълга смяна от нормалната и тя се смяташе за длъжна да приеме заради допълнителното заплащане, тъй като така и не беше успяла да намери място, където да я вземат да пее. Дядо също продължаваше да свири в хотела по пет вечери седмично, но освен това беше поел и два допълнителни следобеда в универсалния магазин. Така че до началото на учебната година през есента щях да прекарвам всички делнични дни сам-самичък вкъщи.

Още от сутринта седнах на външните предни стълби с надеждата, че Малкъм ще види в присъствието ми покана да дойде и да спретнем нов джемсешън в хола ни. Лошото е, че изобщо не си бях направил труда да разбера в коя точно от отсрещните сгради живееше семейство Померанц. Но дори да дойдеше, нямаше начин да излея пред него всичко, което досега бях крил от майка ми. По-лошо: изобщо не можех да си представя изобщо да му спомена за всичко, случило се до този момент. Но нито „Звездният звяр“, нито която да било друга книга беше в състояние да върне тревогите ми към предишното им състояние на най-обикновена загриженост. И самостоятелното свирене на пиано не можеше да ми помогне. Но ако дойдеше Малкъм, какъвто устат беше, освен дето свиреше много хубаво, поне щеше да отвлече мисълта ми от безкрайните завършващи със смърт сценарии, които я тревожеха.

Първоначално не обърнах никакво внимание на жената, която се приближи отляво по нашарения от слънцето и сенките на дърветата тротоар. Акълът ми беше зает да предвижда ужасните предстоящи събития, които си въобразявах. Само някак си подсъзнателно успях да отбележа, че се беше облякла в стила на баба Анита, когато ходеше на работа в канцеларията на монсиньора: благоприлични черни обувки с нисък ток, тъмносив костюм с пола до средата на прасеца и сако до ханша и бяла блуза. А щом свърна по алеята, която водеше от тротоара до стълбището ни, видях, че на главата си носи черна сламена капела с мека плоска периферия и три сини пера, и моментално я познах.

— Мис Пърл.

Понечих да се изправя.

— Не си прави труда, патенце. Не съм дошла да танцуваме. Само ще приседна до теб на стъпалата.

Не беше идвала, откакто мама изхвърли багажа на баща ми от апартамента ни през месец юни предишната година, а на следващия ден мис Пърл се беше появила сред публиката в стаята „Абигейл Луиз Томас“, където акомпанирах на пианото пеещата моя майка. Така че, общо взето, я бях виждал само два пъти, без да броя другите два случая, когато ми се беше явявала в мрака, след като бях сънувал, понеже първия път бях чул единствено гласа й, а втория път покрай гласа бях мярнал и силует.

Ухаеща слабо на розов парфюм, тя седна и положи голямата си черна чанта помежду ни. Пак ми се видя висока, хубава и махагонова на цвят, но не толкова зашеметяваща, колкото когато беше в оня тоалет с цвета на розово фламинго.

— Та как я караш, патенце?

— Кофти.

— Ъхъ. И аз това гледам, че си не по-малко мрачен, отколкото когато се запознахме на стълбите пред старата ви кооперация. Толкова вкиснат ми се стори тогава, сякаш беше седнал на гвоздеи и дъвчеше габърчета. А случайно да помниш за какво се беше скапал тогава?

— Ами май беше… заради Тилтън. Че не ми даваше да вземам уроци, за да стана пианист.

— И как се разреши въпросът в крайна сметка?

— Добре, да кажем.

— „Да кажеш!“ Я стига с тия увъртания. Та ти си вече пълноценен пианист, нищо че още не си станал мъж.

— Благодаря ви за пианото, мис Пърл.

— Видя ли? Вкиснеш ли се и се намръщиш на света, и той на теб ще ти се намръщи. Омагьосан кръг. И безсмислен. Нима днешният слънчев ден не е от най-слънчевите?

— Какво?

— Имаш очи, детенце. Огледай се, виж какво става около теб!

— Добре де. Слънчев е.

— В такъв случай бъди слънчев и ти и нещата ще се подредят по-добре, отколкото, ако не си.

— Днешните ми ядове са много по-големи от тогавашните. Много, много по-големи. И никакво слънчево мислене не може да ми помогне.

Тя изви едната си вежда.

— Кое имаш предвид? Това за баща ти с мис Делвейн ли? Или за мистър Смолър, дето крещи като лунатик срещу полицаите ли? Или за ходенето на Фиона Касиди до „Уулуъртс“? Или за заговора, който Лукас Дракман крои с баща ти и с другите?

Срещнах погледа й и отново, както преди, не видях в него нищо страшно. Добротата е нещо, което хората правят един за друг; но не е нещо, което ще видиш, ако надникнеш в очите им. Но в нейните топли кафяви очи категорично съзрях неподправена, неизчерпаема доброта. Освен дето блещукаха, но не от слънчевата светлина, а сякаш вместо в мен гледаше към купчина искрящи диаманти. Не знам защо, но дъхът ми секна и ме обзе такова чувство на почуда и загадъчност, че насмалко да припадна.

Тя положи длан върху рамото ми и с това краткотрайно докосване, сякаш ме извади от моя транс и ми възвърна способността да дишам. Отлепих очите си от нея и ги преместих върху дърветата по улицата, които ми се сториха много по-красиви в сравнение с предишния миг.

А когато си върнах и умението да говоря, попитах:

— Вие откъде знаете за тях и за… заговора им?

— Я си спомни кой пръв ти показа насън Фиона и Лукас.

— А, да. А това как го правите? Нали не сте вещица?

— Браво, патенце, позна! Нито живея в колиба на кокоши крак вдън черна гора, нито си имам котел, в който да варя очи от тритон.

— Коя сте тогава? Каква сте?

А тя ми отвърна с най-спокойния и най-нормален тон, който съм чувал през живота си:

— Представи си ме по следния начин, Джоуна… Аз съм градът, душата на града. Изтъкана съм от нишки, изтеглени от най-добрите души на хората, които са живели и умрели тук, но и от онези, които в момента го обитават. Една от нишките на душата ми е взета назаем от твоята, друга е от душата на майка ти, а трета — от тази на дядо ти. И изобщо: милиони, милиони нишки. Имам и една от душата на баба ти Анита. Когато ти научи наизуст „Отче наш“, баба ти ти даде сребърен долар и ти заръча да го похарчиш чак в деня на първото ти причастие. Ти, какъвто си беше сладък, попита най-сериозно какво ще те посъветва да си купиш, а тя ти прошепна на ухо: „Да похарчиш, не значи задължително да купиш, Джоуна. Нищо не си купувай. Дай го на бедните“.

— Няма начин да знаете всичко — запънах се.

— Каза ли баба ти тези думи, или не?

— Каза ги. Но как…

— Изпитвам особен интерес към теб, Джоуна.

И ми разказа онова, което ви изложих в началото на моя устен разказ. В битността си на нашия град, тя се притеснявала, че независимо от всичко, което можела да предложи на обитателите му, имало вероятност да не успее да отдаде заслуженото на мнозина. Градът познавал най-подробно всяка своя улица — и главните, и затънтените — всеки свой хълм и своите дълбини; нямал представа обаче какво е да си човек, който живее сред тези хиляди километри улици. Тъкмо затова тя — душата на града — се превъплътила в човешка форма, че да може да се движи сред своите хора.

Вече имах повод да си призная, че в детството си имах доста развинтена фантазия, та през въпросната сутрин намерих в нея достатъчно празно пространство, в което да сместя и твърдението на мис Пърл, че била въплъщение на душата на града. В последно време с всичките ми лъжи бях заприличал на някой от жонгльорите, които гастролираха в тогавашното шоу на Ед Съливан и въртяха чинии върху бамбукови пръти с различна височина: тичаха непрестанно напред-назад да ги засилват и да завъртат и нови, докато в един момент на човек почваше да му се струва, че няма да насмогнат и всичките чинии ще се изпотрошат по сцената. Освен това бях чувал, че на лъжец не можеш да пробуташ лъжа. И може би защото самият аз бях се усъвършенствал в изкуството на лъжите, мигновено разпознах неподправената истина в думите на мис Пърл, колкото и фантастично да ми бяха прозвучали.

Така че, вместо да оспорвам казаното от нея, аз я попитах:

— А за какво ви е… за какво му е на града… да проявява такъв специален интерес към мен?

— Заради това, което си, патенце.

— Че какво толкова съм аз? Хлапе с объркан живот.

— Но това не е всичко.

— Затова пък е основното.

— Напротив, това е най-несъщественото.

— Пианото ли имате предвид в такъв случай?

— И това не, патенце, въпреки огромния ти талант. А именно заради онова, което си, но ще ти трябва още много време, докато осъзнаеш за какво става дума.

По улицата преминаха стадо шумни автомобили, после отново се възцари тишина.

— На вас ви е известно всичко, което е станало някога в града ни — рекох. — А знаете и в момента какво се случва.

— Така е. Дори понякога сама си се чудя как не му губя дирите. Да не говорим за всичките неприятни неща, които бих предпочела да не знам. С най-голямо удоволствие бих ги прогонила от главата си, но така или иначе, и тях ги знам.

— А имате ли представа какво предстои да се случи?

— Е, чак дотам не съм стигнала, патенце — завъртя тя глава. — Какво ще стане тепърва, зависи изцяло от всичките хора, които обитават моите улици. А твоята роля в тези събития пък зависи само от теб.

Напънах се да се сдобия с ведър вид, но така и не успях да прогоня потиснатото си настроение.

— Страх ме е от онова, което може скоро да се случи, а не знам какво да предприема.

Тя видя, че треперя, и ме прегърна, но не ми даде никакъв съвет.

— Кажете ми как да постъпя — примолих й се.