Дийн Кунц
Градът (50)

49

Следващия епизод ви го преразказвам, тъй като източникът на информацията е мистър Йошиока, комуто обаче вярвам безусловно.

Докато мама ми разправяше за дошлата на обяд в „Уулуъртс“ Ив Адамс, мистър Ябу Тамадзаки от „Дейли Нюз“ седял на масата в кухнята си в друга част на града и изучавал подробно списъка с пътниците на кораба, за чийто круиз мисис Рената Колшак се записала през октомври 1961 година — за последното пътешествие в живота си.

Тъй като продължавал своето разследване противно на желанията на началниците му от вестника, мистър Тамадзаки подхождал към него бавно и предпазливо. Междувременно и някои други нишки, които се опитал да проследи, го отвели в задънена улица и също го били забавили. Добре че значителното му търпение и усилията били възнаградени с установяването на контакт със служителката в круизната фирма мисис Ребека Тремейн, чието моминско име било Ребека Арикава.

През 1942 година дванайсетгодишната тогава Ребека била отнета от отглеждащото я семейство и изпратена в „детското селище“ — сиропиталището към лагера в Манзанар. На следващата година била изнасилена от деветнайсетгодишен лагерник, който членувал в банда. Прехвърлили извършителя в лагера с по-строг режим на брега на езерото Тули и го изправили пред съд. Към края на 1944 година четиринайсетгодишната Ребека била върната на приемното семейство — Сара и Луис Уолтън, които започнали да правят постъпки за осиновяването й. Благодарение на проявените от тях обич и разбиране успяла да преодолее травмата от изнасилването и подир време се омъжила.

Следвайки съветите на своите юрисконсулти, фирмата пазела списъка на пасажерите от всеки круиз за срок от десет години. Имената и адресите на пътниците били, естествено, обект на фирмена тайна — източник на евентуални бъдещи клиенти — но на Ребека й било внушено, че мистър Тамадзаки бил човек на честта и нямал никакви намерения да навреди по какъвто и да било начин на нейните работодатели.

Пътническият манифест включвал 1136 имена. Както и очаквал мистър Тамадзаки, Лукас Дракман не фигурирал в него. Тогава затърсил друго: подозрително име, близко до това на Ив Адамс; или име, придружено с адрес, в който се долавяло поне нещо мъничко нередно; или име с инициали Л. Д., тъй като подобни фалшиви имена, сходни с истинските, се ползват както от умствено ограничените престъпници, така и от умните, но прекалено самоуверени такива.

Благодарение на ранното й записване Рената Колшак била номер петдесети в списъка на пътниците. Изучавайки по-нататък манифеста, мистър Тамадзаки си отбелязвал тук-там с червен молив по някой ред, на който да обърне после допълнително внимание, но в мига, в който стигнал до пътник номер 943, усетил, че почти с пълна сигурност е намерил човека, когото търсел. Името Дъглас Т. Атъртън му се сторило познато, макар и сам да не можел да каже защо. Не по-малко любопитен бил и адресът на пътника: град Чарлстън, в щата Илинойс, се оказал само на двайсетина километра източно от Матун, където Лукас Дракман завършил частната военна академия.

Кратката справка в преписката по делото разкрила онова, което очаквал: тогавашният началник на военното училище в действителност се казвал Дъглас Т. Атъртън.

Не било още неприлично късно за провеждането на телефонни разговори. Мистър Тамадзаки смело се представил с думите „от «Дейли Нюз»“, помолил да го свържат с началника на училището и бил посъветван да се обади пак в учебно време. Но след като поел допълнителния риск да обясни, че се обажда по много важен въпрос по повод углавно престъпление, но че няма да отнеме повече от две минути на мистър Атъртън, го свързали с дома на началника, който се намирал в кампуса на учебното заведение.

— Уверявам ви, мистър Тамадзаки, че не съм пътувал сам из Карибско море нито през октомври 1961 година, нито през което и да било друго време — заявил началникът. — От деня на сватбата ми преди деветнайсет години не съм прекарал нито една своя почивка без съпругата ми. — Но не успял да прикрие напълно нотката на съжаление, която съпътствала думите му. — Да не говорим, че не мога дори да си представя да тръгна на двуседмичен круиз през учебната година. За мен това би се равнявало на неизпълнение на моя дълг, като знам какви бели могат да натворят в отсъствието ми тези луди глави. — Но явно не знаел, че майката на бивш негов курсант била изчезнала от круизен кораб две години и половина след като въпросният курсант бил завършил. — Убеден съм, че става дума за съвсем друг Дъглас Атъртън.

Мистър Тамадзаки повярвал на началника. Затова пък било напълно в стила на Лукас Дракман да си подбере подобно фалшиво име за извършване на убийството — детинска закачка, която можела да се стори смешна единствено нему и на онези изсред съзаклятниците му, които не му отстъпвали по недозрялост.

Това, че е използвал името на началника — подкрепено с фалшив документ за самоличност — нямало да е достатъчно за осъждането на Лукас Дракман. Нито щяло да бъде допуснато като доказателство по време на съдебния процес, тъй като липсвали улики кой всъщност е закупил билет за круиза, използвайки въпросното име. Единствената за момента надежда била да се узнае кой е бил наемателят на пощенската кутия в Чарлстън, до която круизната агенция изпратила билета.

Когато научил тази вест, мистър Йошиока се съгласил с мнението на мистър Тамадзаки, че следата изглежда обещаваща и че с известен късмет властите ще успеят да се доберат до младия мистър Дракман, близнаците Касиди, Аарън Колшак и всички свързани с тях — евентуално и собствения ми баща. А станело ли това, те нямало повече да представляват заплаха нито за мен и майка ми, нито за мистър Йошиока.

От днешна гледна точка би могло да се твърди, че откритието на мистър Тамадзаки бележеше началния момент в заформянето на онази буря, която скоро след това щеше да промени живота на всички ни, и то не за добро.