Дийн Кунц
Градът (48)

47

За мен си остава малко чудо фактът, че двамата с Малкъм — две музикални генийчета — живеехме един срещу друг през онова лято и че всеки от нас се нуждаеше от приятел. За останалите деца бях просто обект на подигравки: бях нисък на ръст, тънък като солета, а на всичкото отгоре — и без баща в дома си. В онези години преобладаващата част от чернокожите семейства — а и от американските семейства като цяло — все още се състояха и от двамата родители, а самотните майки — независимо дали разведени, или изобщо неомъжвани — биваха безмилостно одумвани. Повечето деца се присмиваха и на Малкъм, не за друго, а защото… ами, защото си беше Малкъм. Така че колкото и противоположни да изглеждахме на пръв поглед, ние станахме приятели за цял живот; да не кажа голяма дума, но имам чувството, че вече бяхме гъсти още преди да си тръгне от нас през онзи ден, четири часа след като беше позвънил на вратата ни.

Когато се вкисне понякога, Малкъм все повтаря, че ако не сме се били запознали, нямало да му се наложи да изтърпи всичките наши най-тежки загуби, тъй като тогава нямало да се окажем на неподходящото място в неподходящия момент; аз обаче никога не виждам нещата по този начин. Приятелството е страшно хубаво нещо, а щастието, което нашата дружба ни донесе, така и не съблазни съдбата да отвори някой таен капак на сцената под нозете ни. Съдбата обаче не съществува. Съществува единствено свободната воля, а ние щяхме да се изпречим на пътя на свободната воля на други, тръгнали точно тогава да вършат сатанински дела. А хора, които вършат работата на Сатаната, се срещат навсякъде; единственият начин да ги избегнеш е да се преселиш на някой планински връх на майната си от всичко останало.

Но така или иначе, в понеделниците дядо Теди не свиреше в хотела, а след като приключеше с изпълнението си на щанда за висша мода в оня голям универсален магазин в търговската част на града, минаваше да забере Силвия от „Уулуъртс“ и се прибираха заедно. Очаквах ги да се върнат към пет.

Щом Малкъм си тръгна, пуснах телевизора. Бяха прекратили редовната програма заради извънредна новина. До края на годината антивоенните протести щяха да стават все по-чести, а една от големите демонстрации пред Пентагона щеше да завърши с кръвопролития и арести. И макар градът ни да не беше на гребена на вълната на така наречената „обществена революция“, поради неизвестни никому причини през въпросното лято именно в него се състояха две от най-многобройните и най-бурни демонстрации, сякаш всичките антивоенни организации се бяха уговорили да проведат там своите генерални репетиции, преди да се появят на по-сериозните арени през есента.

Та през същия този ден демонстрацията се провеждаше в Сити Колидж. Към три-четири хиляди гневни студенти протестираха против участието на колежа в програмата за подготовка на офицери за Въоръжените сили. А да окупират набелязаните от тях университетски сгради им пречеха фаланги от екипирани специално за борба с размириците полицаи. Нямаше и ден, откакто бяха приключили бунтовете в Детройт, поради което водещият на новините през цялото време търсеше връзка между двата случая и повтаряше казаните в заключение от кмета на Детройт думи, че градът му бил заприличал „на следвоенния Берлин през 1945-а“.

Мама наистина ми беше казала, че новините не ни показват всичко, а само онова, което самите репортери искат да видиш, но въпреки това така се зазяпах в изобразявания на екрана хаос, че не се отлепих от телевизора дори след като почнаха рекламите. В ония години все още позволяваха по телевизията да вървят реклами на цигари, но не и на адвокати; тоест не всички промени оттогава са се оказали положителни.

И само секунди след като свършиха рекламите и се поднови репортажът на живо от Сити Колидж, забелязах на екрана мистър Реджиналд Смолър. Повечето хора в тълпата бяха с вид на млади студенти, но сред по-възрастните бившият ни домоуправител изпъкваше като — да не го обиждам много — горила сред газели. Пъстрият вързан около врата му триъгълен шал успяваше да прикрие къдравите му черни пуделски косми, но не и факта, че е нисък мъж с голямо шкембе, а под долния край на късия му потник се виждаше невероятно количество космата кожа. Точно това кече ми беше достатъчно, за да го разпозная безпогрешно. И беше най-разгневен от всички попаднали в кадъра: размахал юмрук във въздуха с разкривено до гротескност лице, крещеше срещу полицаите с такъв хъс, че ги ръсеше със слюнка.

Скочих от креслото и коленичих пред самия екран, хипнотизиран от разкриващата се пред очите ми гледка и най-вече от неочакваната изява на мистър Смолър в качеството му на политически активист, но най-силно впечатлен вероятно от факта, че за пръв път в живота си виждах по телевизията някой, когото в действителност познавах. И точно в този миг съзрях и друга позната ми личност: по джинси и фланелка без ръкав, а на главата — сламена шапчица с панделка, която ми се стори съвсем неподходяща за събитието, което показваха. Но за разлика от останалите около нея, тя нито крещеше, нито жестикулираше, а още по-малко пък носеше плакат; през цялото време само щракаше с малкия си фотоапарат и наблюдаваше най-внимателно околните, мъчейки се сякаш да запомни и най-малките подробности. Допуснах, че мис Делвейн събира материал я за някой репортаж в списание, я за романа, който ще последва дебюта й за родеото.

И моментално осъзнах без капка съмнение, че ако телевизионната камера се отместеше само мъничко наляво, щях да видя до нея и баща ми с впечатлителната му нова брада. Тилтън, така или иначе, не боготвореше нищо друго, освен самия себе си, което обясняваше отдалечеността му от полицейските палки, да не би случайно да увредят за постоянно удоволствието, предизвиквано от собствения му образ в огледалото. Но бях сигурен, че е там. Усещах го. Вероятно беше отишъл заради тая мис Делвейн. Каквото и да си говорим, парче си беше. Макар да бях още само на десет, вече имах око за парчетата.

Камерата се завъртя наляво и ето че в нея се появи милото ми старо татенце, само че по черна тениска, а не с черното поло, с което го бях видял преди шест месеца в „Роял“. Брадата му продължаваше да е старателно поддържана. Късата му навремето коса се беше оформила в скромно афро. И както в закусвалнята, носеше на шията си голям сребърен медальон на верижка. Тогава, на 29 декември, не бях успял да разгледам по-подробно украшението му; сега, с помощта на телевизията, се убедих, че е знак на мира.

Появата на Тилтън в подобна обстановка беше толкова неочаквана, че буквално онемях от изненада и почуда, а сърцето и мозъкът ми направо спряха да работят. И той, като мис Делвейн, не споделяше праведната ярост на демонстрантите, сред които се движеше. Нещо повече, стори ми се дори слисан от техния плам, да не говорим, че ми се видя и леко поуплашен, тъй като погледът му непрекъснато шареше наляво-надясно.

И сам се изненадах на себе си, когато се запитах на глас:

— Тия пък какво са замислили?

Интуицията, базирана на личния ми опит с баща ми, ми подсказваше, че нито той, нито мис Делвейн, а още по-малко пък мистър Смолър са на демонстрацията в Сити Колидж, понеже смятат, че войната във Виетнам е неморална, и се надяват да допринесат за преустановяването й. Значи, гласяха нещо друго.

Очаквах всеки момент да зърна и Лукас Дракман заедно с Фиона Касиди, но от студиото превключиха на Детройт, да се полюбуват още на овъглените и не престанали да димят руини, оставени от наскоро завършилите бунтове. В мига, в който чух затварящи се автомобилни врати, се изправих, погледнах през прозореца, видях дядовия кадилак до тротоара пред дома ни и угасих телевизора.

Двамата с мама влязоха и ме викнаха по име, а аз им се обадих от кухнята, където вече подреждах масичката за вечеря.

На идване се бяха отбили до супера за прясно смляна телешка кайма и други продукти. Така че вечерята се състоеше от мешана салата, хамбургери, печен боб от консерва и картофи, които дядо наряза на тънко и изпържи в голям железен тиган с масло и ивици зелена чушка.

Докато вечеряхме, си разправяхме взаимно на кой как му е минал денят. Два месеца и половина след смъртта на баба Анита дядо ми отново беше в състояние да се усмихва, дори понякога и да се смее на глас, макар загнездилата се у него мъка да беше очебийна, когато си мислеше, че не го наблюдаваш, и не толкова видима, когато усещаше, че го гледаш.

Аз специално им разправих за Малкъм Померанц — с колко зора ме беше убедил най-после, че не е непознат убиец, и как се бяхме кефили да свирим заедно, колкото и странно да звучи един дует от пиано и сакс. Но за баща ми по телевизията не им споменах, понеже вече познавах добре себе си и си давах сметка, че ако отворех дума за него, като нищо можех да се разприказвам и да им спомена неволно и за мис Делвейн. Нямах никакво желание да причиня болка на мама, която, при все че окончателно беше отписала Тилтън, вероятно щеше да се засегне силно, ако разбереше, че и мис Делвейн го е придружавала.