Дийн Кунц
Градът (44)

43

Феликс Касиди. Фиона Касиди.

— Къде е гаранцията, че са роднини? — попитах.

— Мистър Ябу Тамадзаки е изключително усърден човек. Предприел е и някои допълнителни проучвания след фактите, които установил в моргата на „Дейли Нюз“. Феликс и Фиона Касиди са близнаци. Не еднояйчни, разбира се, а двуяйчни. Но най-любопитното е, че и те, като Лукас Дракман, са вече сираци.

До този момент бях имал чувството, че на напъващия се да остане безизразен мистър Йошиока малко му остава да се разсмее, сякаш намираше за безкрайно забавна моята реакция на думите му. Сега обаче, колкото и непроменено да си оставаше лицето му, усетих, че настроението му изведнъж стана по-сериозно и по-мрачно.

— Също като Лукас Дракман, и Феликс Касиди тогава е бил на седемнайсет, а сега е на двайсет и пет. Две години по-късно, когато мистър Касиди и сестра му са били на деветнайсет, родителите им, които живеели в Индианаполис и също били заможни хора, умират в съня си, отровени от въглероден оксид вследствие на повреда в котела за домашното парно.

Не откъсваше очи от мен, очаквайки да реагирам. След като вече ме беше нарекъл „подозрително човече“, вероятно очакваше да се изкажа скептично по повод обстоятелствата около смъртта им.

— Било си е убийство.

— Колкото и да е странно, и полицията отначало не желаела да приеме, че ставало дума за нещастен случай. Чак година и нещо по-късно стигнали до такъв извод. От теб май ще излезе добър детектив.

— Предпочитам да си свиря на пианото. Почти няма случай лошите да са застреляли някой пианист.

— Радвам се да чуя, че ти си не само особено подозрителен млад човек, но и благоразумен. — Стана да донесе каничката с кафето. — Да ти долея ли, Джоуна Кърк?

— Нервите ми вече се опънаха достатъчно и без кафе.

— Но не очаквай да ти предложа някое мартини вместо кафето.

— Всъщност я ми долейте малко — изрекох след известно колебание.

Той пак седна на мястото си.

— Феликс и Фиона са наследили всичко, но ми се струва, че върху тях изобщо не са паднали никакви подозрения. По време на събитието той е бил в Ню Йорк Сити, а тя в Сан Франциско. И двамата имали железни алибита.

— А Лукас Дракман къде е бил?

— Е, това вече е наистина интересен въпрос. Но били минали две години от кончината на родителите му. Смъртта застигнала старите Касиди в съвсем друг щат. Никому не хрумнало дори да направи връзка между двата случая. Но и това не е всичко.

— В смисъл?

— Допускам, че покрай съвместното ни общуване съм се вдъхновил от теб и съм станал и аз не по-малко подозрителен. А сега под мое влияние и горкият мистър Ябу Тамадзаки от „Дейли Нюз“ е обзет от подозрителност в същата степен. И има вероятност никога да не си възвърне досегашното състояние. Нали не си забравил, че в академията Лукас Дракман е имал двама съквартиранти?

— Не съм.

— Вторият се е казвал Аарън Колшак. Родителите му живеели в Милуоки, в щата Уисконсин. Знаеш ли, че на Уисконсин му викат „мандрата на Америка“?

— Не, сър.

— А чул ли си, че заради промишлеността му на Милуоки му казват „завода на Америка“?

— И това не съм чувал, сър.

— Представям си какъв натиск изпитват гражданите на Милуоки да оправдават ежедневно честта на града и щата им да носят тези горди названия. Бащата на мистър Аарън Колшак починал вероятно от точно този стрес, когато Аарън бил единайсетгодишен. Момчето започнало да се изявява като малолетен престъпник и майка му се видяла принудена да го изпрати още тринайсетгодишен в академията в Матун, в Илинойс.

— Предполагам, че и тяхното семейство е било заможно, а?

— Както винаги, подозренията ти са напълно оправдани. Мистър Колшак бил преуспяващ строителен предприемач, а след смъртта му и вдовицата се доказала като не по-малко успешна ръководителка на семейния бизнес.

Когато млъкна, за да отпие от кафето си, и ме остави в напрегнато очакване, се запитах дали пък мистър Йошиока не си е мечтаел някога да стане известен разказвач — писател на романи, да речем — преди съдбата да го е пратила в шивашкия бранш. По някое време той поднови разказа си:

— Вдовицата мисис Рената Колшак се оказала голяма любителка на круизите. Предполагам, Джоуна Кърк, че никога не си се качвал на туристически кораб.

— Не съм, сър.

— И аз не съм. Та година след като мистър и мисис Касиди се задушават в съня си и умират, мисис Колшак изведнъж изчезва от кораба, с който била на круиз из карибските острови. След време решават, че най-вероятно е паднала през борда и се е удавила. В открито море. Труп така и не намират.

— Исусе милостиви — изрекох, за пореден път се самообвиних в богохулство, прекръстих се набързо, после пак се изтървах: — Исусе! — та се наложи да повторя всичко. — Бас държа, че и този път никой не се е запитал къде е бил Лукас Дракман.

— Ако приемем, че е бил на същия плавателен съд и се е радвал на удоволствията на Карибите, най-вероятно е имал и благоразумието да пътува с фалшива самоличност. Но любопитството на горкия мистър Ябу Тамадзаки от „Дейли Нюз“ толкова се е разпалило, че той вече прави необходимите проверки.

Домакинът ми чакаше с огромно нетърпение да види реакцията ми, но аз реших да му го върна тъпкано и в продължение на цяла минута се съсредоточих върху отпиването от кафето ми. И чак тогава рекох:

— Значи, за благодарност, че Касиди и Колшак са осигурили непоклатимо алиби на Лукас за през нощта, в която той убива родителите си, той вероятно се е съгласил да убие техните. След като минава известно време, естествено, за да не събуди подозрения.

— Можем да развиваме каквито си искаме теории, но законът счита всеки заподозрян за невинен до доказване на противното.

Сетих се за интернираните в Манзанар и възразих:

— Е, невинаги. Дали да не се обърнем все пак към полицията?

— Аха! Но към коя полиция? Нито едно от престъпленията не е извършено не само в нашия град, но и в нашия щат. Тоест станали са извън юрисдикцията на тукашната полиция. Две от убийствата са в Илинойс, други две в Индиана, а мисис Колшак пък е била изобщо извън САЩ, когато евентуално са я блъснали през борда.

— Може би ще се намеси Федералното бюро за разследване.

— Напълно е възможно. Но според мен ще постъпим абсолютно неблагоразумно, ако се обърнем към властите, преди да имаме доказателства, че мистър Лукас Дракман е бил на същия круизен кораб с мисис Колшак или в Индианаполис по времето на смъртта на мистър и мисис Касиди.

— Защо да е неблагоразумно. Та нали на полицията и ФБР това им е работата — да доказват такива неща?

— Защото няма начин Лукас Дракман да не усети, че го разследват по някакъв повод. И най-вероятно изобщо няма да му мине през ума за тези убийства, тъй като оттогава е минало много време. Престъпниците поначало разсъждават само в кратки времеви рамки. Живеят в настоящето, а не в миналото или в бъдещето, и именно затова винаги смятат, че от престъпленията си печелят, тъй като в настоящето те са все още на свобода.

Пак вперих поглед в чашата си с кафе. После я отместих настрана.

— Чували ли сте за мистър Мото?

— За огромно мое съжаление, не съм имал възможността да се запозная с него. Кой би могъл да е той?

— Няма значение.

Той обгърна своята чаша с двете си длани, сякаш искаше да ги сгрее.

— Опасността се състои в това, че ако мистър Дракман се усети, може да събере две и две.

— Кои две и две?

— Мис Фиона Касиди е имала чувството, че я подозираш в нещо. Затова те и заплаши. И ти какво правиш след това? Изведнъж се оказваш срещу „Роял“ точно когато от там излизат Дракман и баща ти.

— Но той не ме позна.

— Достатъчно ще е да те опише на мис Касиди и тя веднага ще му потвърди, че си бил ти.

— Съмнявам се да е запомнил друго, освен бяло-червената ми шапка за шейна. Сигурно всички черни момчета му изглеждат еднакви.

— Но щом престанат да му изглеждат еднакви, щом разследването го постави нащрек, като нищо може да тръгне по дирите ти.

Сетих се как беше изглеждал Дракман в онзи сън: с облещените в див поглед очи, с непрестанно облизващия устните му език; после си спомних как от другата страна на мрежестата ограда дъхът му излизаше от устата като пушек и имах чувството, че ако рече, и огън може да избълва.

— Ако не обърнем внимание на полицията или ФБР, как ще докажем, че е бил на онзи круизен кораб или в Индианаполис?

— Налага се да изчакаме мистър Тамадзаки от „Дейли Нюз“ с надеждата, че така, както се е вманиачил, ще успее да изрови някакви доказателства.

— Дано побърза.

— Имай обаче готовност той нищо да не открие.

Изобщо не можех да допусна подобна мисъл.

— Добре де. И все пак за какво се бяха събрали Дракман и баща ми? Какво ли замислят? Ужас ме обзема, като се сетя.

— В случай че ти и майка ти бъдете убити — каза мистър Йошиока, — баща ти ще получи ли някакви милиони в наследство?

— Откъде да ги получи тия милиони? Ние нищичко си нямаме. Пък и той нали вече се разведе с мама?

— Точно така. Значи, каквото и да замислят баща ти и Лукас Дракман, то със сигурност няма връзка с вас. Така че можем спокойно да изчакаме горкия Ябу Тамадзаки да извърши разследването си. А ти недей повече да носиш оная шапка за шейна.