Дийн Кунц
Градът (42)

41

Извървях пеша и четирите дълги, и двете по-къси разстояния между преките от Мъжко ателие „Метрополитън“ до нашата кооперация. После изминах и двете дълги преки до най-близката библиотека.

Местният клон не можеше да се сравни по големина с централната библиотека срещу Музея по естествена история, а и подът й беше от най-обикновен варовик, не от наредена в най-разнообразни фигури многоцветна мраморна мозайка. Но и тук имаше предостатъчно книги.

Вече знаех как се ползва библиотечният каталог, но нямах идея в кои тематични раздели да търся. С помощта на библиотекарката обаче само след пет минути вече се бях настанил в читалнята с четири книги, три от които съдържаха ограничена информация за „Манзанар“, а четвъртата беше изцяло посветена на тази тема.

Манзанар, което на испански означава „ябълкова градина“, бил земеделски град в долината Оуънс Вали, на 360 км северно от Лос Анджелис. Основан бил през 1910 година, но бил изоставен през 1930-а, след като Лос Анджелис закупил над 2500 хектара от долината и се сдобил с правата върху водите от района.

След нападението над Пърл Харбър на 7 декември 1941 година Америка била обзета от страхове за вътрешен саботаж, поради което още в началото на 1942-ра президентът Рузвелт издал Указ 9066, по силата на който близо 120 хиляди японци били принудително изселени от западните щати и настанени в десет временни лагера в отдалечени райони. И до днес се спорело дали Конституцията е давала подобно право на президента, или не.

Но дори и преди Указ 9066, всички сметки в американските клонове на японските банки били замразени. Повечето от хората, които Управлението за военновременно пребиваване интернирало насила в десетте лагера, изгубили домовете си или ги продали набързо на загуба, а освен това или продали и бизнесите си за малка част от действителната им стойност, или направо ги затворили безвъзмездно.

В Манзанар интернирали дори япончетата сираци, които дотогава били оставени на грижите на монахини и на „Армията на спасението“, и ги настанили в специално създадено за тях лагерно сиропиталище. Управлението за военновременно пребиваване отнело дори японските или полуяпонските бебета от белите им осиновители.

И „Манзанар“, като останалите лагери, бил самозадоволяваща се, затворена институция, със собствена болница, поща, няколко черкви, училища, игрални площадки и терени за футбол, бейзбол и тенис…

Апартаментите в казармен стил били малки — пет на шест метра, и не осигурявали никаква самостоятелност, което се отразявало особено зле на жените. Наетият от държавата предприемач използвал долнокачествени материали, а и самото строителство било под всякаква критика. През лятото температурите превишавали 38 градуса. Зимите били студени и снежни. Интернираните правели всичко по силите си да подобрят битовите си условия, но това не било никак лесно. Наличието на огради от бодлива тел и осемте стражеви кули около разположения върху повече от 200 хектара лагер изключвали напълно възможността човек да си представи, че води нормален живот.

Интернираните се постарали да облагородят средата с помощта на розови храсти и алпинеуми, поточета и рекички, та дори и водопад. По някое време собственикът на разсадник им направил дарение от хиляда фиданки от череши и глицинии, от които тези хора сътворили доста приятен наглед парк.

След време им предложили възможността да подпишат клетви за преданост, да се закълнат във вярност към САЩ и да декларират готовност да служат при повикване в Американските въоръжени сили. Съгласилите се на тази стъпка получили правото да напуснат лагера, при условие че намерели кой да ги наеме на работа или да финансира учението им в щатите по Източното крайбрежие и Средния запад. Близо двеста души от „Манзанар“ се включили по различно време във Въоръжените сили, като един от тях, Садао Мунемори, дори бил награден посмъртно с Медала на честта.

Никой в лагерите не бил подлаган на физически мъчения, а работата им се заплащала, макар и мизерно. Двама от обитателите на „Манзанар“ загинали от огнестрелни рани, получени в протестна акция срещу интернирането им, но това са единствените случаи на насилствена смърт сред десетте хиляди лагеристи.

В четвъртата книга — онази, изцяло посветена на „Манзанар“ — открих името на шивача в азбучника и краткото описание на смъртта на майка му и сестра му.

Всеки от трийсет и шестте жилищни корпуса в лагера имал своя столова и кухня. Кику Йошиока и дъщеря й Марико работели в кухнята на техния блок. Теч от цилиндър с пропан довел до експлозия, олиото, което потекло от пронизаните от металните парчета съдове, причинило мощен пожар и от всички кухненски работници единствено Кику и Марико не успели да се спасят. Марико била на седемнайсет — с две години по-голяма от брат си, а майка й на трийсет и осем.

В момента на взрива Оми Йошиока и синът му Джордж обядвали в съседната столова. Персоналът от кухнята излетял през междинните врати, следван от талази огън. Още преди Оми и Джордж да установят, че Кику и Марико не били сред спасилите се, чули познатите им гласове да пищят и да призовават Бог за помощ. Хукнали към кухнята, но пожарът вече вилнеел, а освен това се появили внезапно и облаци заслепяващ дим. Двамата изгубили усещането за посока, та се наложило и тях да спасяват от столовата.

В книгата бяха включени и три поредици от снимки. Във втората група намерих официалните черно-бели портрети на интернираните Кику и Марико. Кику изглеждаше сериозна и хубава. А на лицето на дъщерята беше изписана плаха усмивка и тя изглеждаше по-красива и от майка си.

Както отдавна бях заподозрял, ставаше дума за трагична история. Но не за далечни роднини, изчезнали сред монументалния, никога не затихнал, произведен от човека, гръм над Хирошима; не просто за две душѝ сред десетките хиляди пулверизирани като кошмарно следствие от военните престъпления на Япония и отказа й да капитулира. Тук, пред очите ми, беше описана загуба, толкова интимна, случайна и незабравима, че беше невъзможно човек да я възприеме като част от някаква историческа трагедия или да я припише на неизбежните жестокости, породени от войната.

Дълго седях сред смълчаната библиотека, забил поглед в двата портрета.

Срещу пет цента ми преснимаха страницата на поставената за общо ползване фотокопирна машина.

Сгънах го на два пъти и го пъхнах в джоба на якето си.

После оставих четирите тома на щанда за върнати книги.

Библиотекарката ме попита дали съм успял да намеря всичко, което ми трябва, казах „да“, но не добавих, че от дън душа ми се щеше да не бях открил нищо.

Нямаше нито едно облаче, което да заплашва декемврийското слънце, и през целия път до дома вървях окъпан от остра, студена светлина.